За френския гражданин Хосе животът в България е доста по-различен от този във Франция, той дори говори за пътуване в друг свят. Чудесата започнали на летището, където младата митничарка привлякла вниманието на френските туристи още от далеч – страшно гримирана, облечена във всички цветове на дъгата и с нокти като на котка. Докато преглеждала паспортите на пристигащите, оглеждала туристите изпитателно в стил ‘’компаньонка’’, пише чужденецът.

Първата седмица от престоя си в София Хосе прекарал в хотел „Хилтън”, намиращ се в сърцето на града. Луксът в хотела бил в контраст с бедността по улиците. От всички краища можело да се видят деца или възрастни, които ровят в кофите за боклук с надеждата да открият остатъци от храна. Заплатите в тази страна са едва 20% от френските, а цените на хранителните продукти - същите като в супермаркетите в Париж, пише авторът и добавя, че

пенсиите са комунистически, а цените – капиталистически

И така, идвайки от Франция, човек остава с впечатлението, че е много богат, имайки предвид факта, че билетите за изложби, музеи и театър не са се променяли от години.

София била разрушен град, със стари постройки и грозни блокове, с изключение на централните булеварди, по които българските новобогаташи са отворили куп луксозни заведения и магазини в ремонтирани сгради от 19 и 20 век. По булевард „Витоша” например има всякакви луксозни бутици. От къде толкова много лукс и блясък, заобиколени от мизерия? Обяснението е кратко, разбираме от онлайн-изданието – тук българските и руски мафиоти перяли парите си, натрупани от трафика на дрога, хора и други нелегални дейности.

Иначе всички църкви в града били реставрирани и изключително красиви, четем още в публикацията. Националната библиотека била покрита с прах и пълна със студенти. А паметникът на Червената армия - напълно изоставен и превърнат в сборен пункт на наркомани.

Авторът разказва още, че по време на престоя си в София е обиколил повечето музеи в града и ситуацията в тях била трагична –

навсякъде мръсотия и прах

Пред една женска национална носия в етнографския музей например се разхождали няколко хлебарки.

Хосе Феликс си спомня за детството си в Куба, когато с името България не можел да свърже нищо друго, освен българския бацил. Благодарение на кубинската революция обаче Куба и България станали побратимени страни и така българските сладка в буркани и парфюми стигнали до кубинските граждани. Навремето в Куба България била позната като градината на розите. А през 60-те години кубинците най-много обичали замразените пилета, внос от България.

Авторът разказва, че по улиците на София нямало проститутки, както в Букурещ или Прага, но не защото не съществували, а защото предпочитали да работят в Париж, Лондон или Рим, където печелели много повече. За сметка на това обаче имало

много дупки и безброй коледни дръвчета

– така авторът описва дамите, отрупани с бижута и облечени в луксозни дрехи. А новите български псевдобуржоази можели спокойно да бъдат сравнявани с латиноамериканските олигарси.

В публикацията четем още, че българите се гордеели най-вече със следните личности – Орфей, Елиас Канети и Кристо. А борците били мускулести мъжаги с тъмни очила, строг поглед, окичени със злато и винаги с мобилен телефон на ухото.

Киселото мляко било великолепно, нямало нищо общо с вкуса, който познавали французите. А

българите били много суеверни

вярвали, че някой може да ги омагьоса, чукали редовно на дърво, но никога върху маса, защото дяволът се криел под нея, въртяли се три пъти, ако черна котка им пресече пътя. Неомъжените девойки не трябвало да сядат на един от четирите ъгъла на масата, защото никога нямало да се омъжат и никога не трябвало да си оставят дамската чанта на земята – така щели да останат без пари.

В края на статията авторът подчертава, че България не е като другите страни и си струва да се посети. Хората са любезни и гостоприемни, младежите - красиви и винаги добре облечени.