Политиците на Балканите не спират да бръщолевят за война. Най-пресният пример е изстъплението на отиващия си хърватски президент Месич, който заплаши, че щял да задейства армията, ако сръбската част от Босна и Херцеговина организирала референдум за независимост. Веднага последва контраатака от Баня Лука, където обявиха Месич за "хроничен войнолюбец"; той започнал кариерата си с война - откъсването на Хърватия - и искал да я приключи с война. Реториката от всички страни е прекалено остра, дори истерична и няма нищо общо с реалната политическа обстановка в региона. Само че подобни изявления тровят периодически атмосферата.

Рефлексите на миналото

В Белград възприеха като преднамерен удар под пояса това, че в делото пред Международния съд в Хага Загреб зае страната на Косово. Според някои превъзбудени белградски наблюдатели това била подкана към северната сръбска провинция Войводина също да се отдели.

От своя страна Вук Йеремич, младият сръбски външен министър и възпитаник на Кеймбридж и Харвард, обича да дразни съседите като фантазира за регионалния "leadership" на Сърбия. Нищо чудно, че предложението му за съвместно честване в Белград на 50-годишнината от създаването на Движението на необвързаните не се прие с възторг. Инициативите на Белград продължават по рефлекс да предизвикват подозрения.

За да коригира тази представа и да угоди на ЕС, който дефинира добросъседството като основен критерий за членство, сръбският президент Тадич предложи парламентарна резолюция за геноцида в Сребреница. Сърбия, за която не е доказано, че е участвала в избиването на онези над 7.000 босненски мюсюлмани, но за която е доказано, че не направи нищо, за да предотврати геноцида, щяла да се освободи по този начин от едно "проклятие", заяви Тадич.

Купон от Белград до Кранска Гора

Онова, което се обсъжда оттогава в сръбското общество, няма обаче почти нищо общо с "преосмисляне на миналото"; не се обсъжда ролята на Белград в босненската гражданска война, а се изразява възмущение, че Сребреница била третирана изолирано от други военнопрестъпления. Текстът на резолюцията все още не е известен, но ето че от Босна вече се дочува критика: сръбският президент изобщо не мислел за помирение, а само за това как да се хареса на Брюксел. Тадич естествено възразява, но очевидно в полето на символната политика няма никакъв напредък към разбирателство и помирение.

Съвсем различна е картината в ежедневието. На музикалния фестивал "Exit" в Нови Сад всяка година се стичат десетки хиляди младежи от "югосферата"; единствените чужденци там са западняците. Певци от Босна пълнят залите от Любляна до Скопие, а от сръбския турбофолк няма спасение и в Загреб. Старите песни, но и младежкият купон привличат в Белград хиляди словенци, които изкарват там няколко луди нощи преди да се приберат в много по-уредената си родина. Миналото лято хърватското крайбрежие бе пълно със сърби. "Съседите спасиха летния сезон", констатира с облекчение през есента хърватският министър на туризма. Предвид опасенията, че хотелите по морето може да останат празни, той за пръв път прибягна до рекламна кампания за привличане на сръбски курортисти. А сега през зимата сърбохърватският - един език, който не съществува повече - отново е лингва франка в словенския курорт Кранска Гора.

Движеща сила в този процес на сближение е икономиката. Страните в региона са важни търговски партньори. Босна внася най-много сръбски стоки, Черна гора, както и Македония изнасят предимно в Сърбия. Не някакъв политически проект, а общите потребителски навици, вкусове и манталитет генерират реинтеграцията. Нещата се опростяват от езика и стават възможни благодарение на историята. Но тя е табу. Това е цената за новото приятелство.

Вината на "политиците" и мъдростта на "народа"

За войната и нейната предистория не се говори, а когато това все пак се случи вината винаги се хвърля върху "политиците". Твърде лесно се забравя, че те действаха с подкрепата на някогашните мнозинства, че преначертаването на границите и гоненията бяха популярни. Вместо това "народът" съвсем рационално калкулира, че възстановяването на някогашната близост трябва да започне там, където може да се предполага наличието на единодушие. Тук влиза и мнението, че политиката е мръсна работа, която се върши от някакви маскари далеч от добродетелния народ.

Тази позиция притеснява моралистите и естествено потърпевшите. Те намират слаба утеха в опита на останалия свят, че тъкмо обществената промяна - маркирана в случая от югосферата - може да породи искрен интерес към трудното минало. И все пак: спечеленото бъдеще държи ключа за "преосмисляне" на миналото, а не обратното.