ДВ: Как ще продължите изречението „За България 2015 беше годината на…”?

Райчев: На изненадващо спокойствие, което всъщност беше застой. Преди това държавата много дълго се друса - от началото на 2013 до края на 2014 имаше падане на правителства, служебни правителства, протести, митинги, въпросът „Кой?”, драми, оставки и т.н., но накрая ГЕРБ решително надделя. От друга страна в парламента влязоха осем партии, което на пръв поглед вещаеше много бурна политика. Нищо такова обаче не се случи. Получихме едно изключително стабилно мнозинство, несклонно към реформи и към резки движения, печелещо време и състоящо се по сложна формула от пет партии. Всъщност 4+1.

Получихме още и новото издание на Бойко Борисов - Борисов 3.0. Да си припомним, че в самото начало гледахме „г-н Борисов Отмъстителя”, който трябваше да въздаде реванш за несправедливия преход. После дойде „г-н Борисов Строителят”, а сега пред нас е „г-н Борисов Обединителят”. Както той самият иронизира: „Аз се старая не толкова да обединявам, колкото да не разединявам”. Това всъщност е правилно и той успява в намерението си. Доказа го силната, консенсуална подкрепа, която получи на местните избори.

Трусове в управлението на практика няма - освен един перманентен периферен вдясно, който току-що получи кулминация. РБ се разцепи пред очите ни в резултат от прегръдката с Борисов. ДПС очакваше това веднага след изборите, но се получи едномесечно забавяне. ДПС не излезе веднага на активна стрелкова позиция, защото смяташе, че ще спечели сериозно на местните избори, а Реформаторите ще загубят. Но това не се случи. Сега виждаме началото на новата битка - за президентските избори догодина.

ДВ: Този застой, това нищо-неслучване се дължи главно на Борисов или на констелацията в парламента?

Райчев: Такова е просто желанието на електората, аз съм дълбоко убеден в това. Електоратът казва: „Правете реформи, без да засегнете никого. Направете реформите така, че не само да не боли, ами да стане веднага по-хубаво”. Това е като молба към доктора да направи операция, без да накърни целостта на кожата и без да капне дори капка кръв. Но такава операция няма. А такъв доктор се казва шаман, който мърмори нещо на хората.

ДВ: Казвате, че управляващите печелят време - за какво им е то, за какво го печелят?

Райчев: Първо - удължават престоя си във властта. Второ - печелят време в една много сложна международна обстановка, в една Европа, която - хайде, да не казваме, че се разпада, но е осеяна с разломи. При това с един много близък до България географски и непосредствено засягащ я политически контекст - войната в Сирия, комплексът Сирия-Ирак-Турция-Кюрдистан. В тази обстановка правителството действително осигурява някаква стабилност с цената на задлъжняване.

ДВ: В тази връзка: през изминалата година българското общество сякаш за пръв път показа един свой грозен профил, категорично отхвърляйки всякакви бежанци и мигранти. Показа една ксенофобия, стигаща до разисъм…

Райчев: Това е либералният прочит. Същото може да се прочете по съвсем друг начин: като една здрава реакция на самосъхранение. И мнозина така го и четат. На последните избори във Франция госпожа Льо Пен спечели победа тъкмо заради страховете на хората.

ДВ: Но за разлика от Франция, в България изобщо няма толкова много чужденци или мигранти…

Райчев: Българите са просто модерни, но не и постмодерни. Това нещо е до такава степен силно, че стана понятно не само на правителството, което се опитва да вади европейска реакция, но дори на самите бежанци и мигранти, които заобикалят страната. Тоест, те я заобикалят не заради официалната политика на България, а заради реакцията на населението.

ДВ: Така е, но мигар това е нещо хубаво?

Райчев: Нали водим този разговор не за да обменяме моето лично мнение и Вашето лично мнение, а за да коментираме хората? Тази реакция на българите е исторически обусловена. Всяка нация си има модел за това какво е чужденец. Във Франция, да речем, това е алжирец (условно говоря), а в Англия - индиец. Това са дългогодишно формирани роли. За българина има два вида „чуждо” - западно и източно: чуждото алафранга, тоест европейското, и азиатското чуждо. Този втори вид чуждост се олицетворява не толкова от мюсюлманите, колкото от циганите. Затова нашият човек мисли чужденците от Изтока именно през възгледа си за циганите: хора неинтегрирани, крадливи, подвижни, на които не може да се има доверие и които сами не ти вярват и винаги те лъжат. Говоря тук за традиционния модел. Вие можете да го наречете „ксенофобски”, но това просто е традиционният модел, традиционното схващане в България за всички, прииждащи през Босфора. Това схващане е формирано столетия наред и дума не може да става да се разбие бързо.