Ако ме попитате дали вярвам в бог, ще ви отвърна с въпрос: какво наричате бог? Дали имат предвид дядо с бяла брада, който седи на облаците и ни наблюдава с микроскоп? Не, в това не вярвам. Ако с тази метафора опитвате да изразите представите си за смисъл и морална норма – да, вярвам.

Повечето хора, които познавам, мислят така. Сътворяването на света за шест дни, поглъщането и изплюването на Йона от кита, възкресяването на Лазар, конниците на Апокалипсиса – тези истории нормалните хора възприемат като морални притчи, не като исторически факти. Доксата, т. е. мнението на съвременния българин поне от времето на Възраждането се модернизира стъпка по стъпка, съответно ортодоксията (правилното мнение) вече е доста далеч от канона на едновремешната църква. Остават обаче традиционните ритуалните практики - религията се свежда до ортопрактика.

Подобно разминаване на убеждения и действия в България е особено видимо. Вероятно високата теологическа традиция тук няма дълбоко корени, пък и модернизацията май не е докарана до край. И ето в примера с предстоящия Великден. На този най-важен за християнството празник векове наред се е говорило за победата над смъртта, надеждата, смисъла, спасението. Какво се дискутира в навечерието му у нас? Колко ще струва агнешкото, дали боите за яйца са опасни за здравето и дали италианските козунаци са подходящи за нашата трапеза. Формата се е откъснала от съдържанието и е заживяла свой собствен живот.

Християнските моралисти често бичуват този феномен, аз обаче го наблюдавам с изследователско любопитство. Какво казва той за страната ни? Хора, които могат да се определят като истински православни са малко. Агенция Тренд например констатира преди година, че само 14% посещават религиозни храмове поне веднъж месечно, пак толкова смятат, че трябва да се сключва църковен брак. Вадим мюсюлманите и получаваме около десетина процента сериозно вярващи. Вероятно толкова или по-малко ще се окажат и тези, които спазват поста (които знаят, че той не е здравословна диета и че предполага въздържание не само от хранителни удоволствия). Толкова ще се окажат хората, които имат свой свещеник, пред когото се изповядват и чиито напътствия следват. Максимум 10%.

Убежденията варират, вярата в чудесата е непоклатимо висока

Е добре, тогава какво точно казват българите, които между две трети и четири пети според различните изследвания се определят като източноправославни? Казват: ние сме ортопрактици, правим нещата, които се изискват от нас, за да сме част от тази общност – ядем агнешко, боядисваме яйца, месим козунаци. А що се отнася до убежденията – те варират. В бог вярват 50-60 на сто, в рая и ада - под 40 (мисля, че раят по разбираеми причини бие ада, който буди едни неприятни асоциации). Затова пък вярата в чудеса, енергийни места и в пророчествата на Ванга е непоклатимо висока.

Религията се е превърнала в един вид приличие. Прието е да се представяш за православен – това е просто белег на националната идентичност, все едно да те питат дали си турчин, ами не, българин съм. Все едно да седиш в сектор Б и да твърдиш, че не си от Левски. Не съм чувал политик да излезе на телевизора и да каже уважавам убежденията на всички, но аз лично не съм православен. Вярно, че подобно лицемерие е грях, но ако не си вярващ, значи не вярваш и в наказанието за греха, нали така?

Това етнизиране на християнството вероятно има нещо общо с наследството на комунизма, защото се случва из цяла Източна Европа, дори при уж универсалистките католици. Бруталното и нехристиянско отношение към по-слаби хора като бежанци или роми и флиртът с бизнесмени и политици за нас сякаш не е проблем, защото боядисваме яйца. Не вярвахме и навремето във великото пришествие на комунизма, а че ходехме по комсомолски събрания, скандирахме на манифестации.

Традиционните ценности и празните черупки

Само че автономизиралата се форма не е съвсем безопасна. Настъпление на алтернативната десница навсякъде търси подкрепа от църквата, макар уж в Европа тя да е отделена от държавата. Агитират за връщане към някакви традиционни ценности, от които са останали само празните черупки. Вземете традиционното семейство - него отдавна го няма, 60 % от децата се раждат извън брак, половината бракове се разтрогват, а съвременната жена трудно ще се върне в кухнята и ще възприеме традиционната роля на машина за раждане на деца. Но попът продължава да произнася чудноватите си думи и да разменя короните на младоженците; включват се и ресторантските диджеи, които инсценират ритане на менче и други традиционни неща. Религиозният фундаментализъм у нас дори се върна към една такава традиция, каквато е вярата във вещици – нарекоха ги  джендъри и обявиха, че сменяли пола на децата по заповед на европейския сатана.

Въпросът е колко сериозно вярва един съвременен човек в тези неща,  в чудодейните икони, джендърите и менчетата. Днес хората са индивидуалисти, свикнали са да избират всичко от мелодията на мобилния телефон до конспиративната теория, с която си обясняват несправедливостите на света. Религиите ни се предлагат на един глобален пазар, където всеки намира онова, което ще реши екзистенциалните му въпроси. Ромите в България например не случайно се обръщат към евангелизма, както се случва и с други маргинализирани общности в Бразилия, Африка и другаде. В протестантските деноминации те намират онова равно човешко достойнство, което дълбоко расисткото българско общество им отказва. Протестантите впрочем са малко на брой, но много по-силно мотивирани, защото там всеки вярващ се смята длъжен да бъде проповедник, за разлика от мнозинството православни, които се сещат за отвъдното само по празници. А това прави палитрата на обществото ни много по-шарена. Имаме будисти, имаме атеисти, които са един вид вярващи с обратен знак, има агностици като моя скромност, които се съмняват и търсят.

В САЩ днес съществуват десетки хиляди деноминации. Зрелищни телевангелисти извършват чудеса в реално време – как да не се впечатлиш? Групата, обединена около Евангелието на богатството и здравето, пък проповядва това, че Исус Христос бил искал от нас да сме богати и щастливи – тя със сигурност ще намери някой ден последователи и у нас. Най-куриозна си остава религията на Копимизма, която твърди, че копирането и споделянето на файлове е нейна върховна ценност и в този смисъл отстоява правото си на пиратстване в интернет. Други пък ще изберат да са фундаменталисти, да четат буквално някакви свещени текстове и да отхвърлят модерния свят.

Религията е сбор от метафори, които предполагат тълкуване. Ако те помагат на човека да води един морален и полезен живот – подкрепям. Ако тези метафори се превръщат в оръжие на едни групи, които искат да се налагат на други – аз съм против, надявам се и вие. А за ортопрактиките около религиозните празници надявам се никой не възразява. Можем да се обединим около една програма-минимум: важното е да сме заедно, да си припомняме колко важни са връзките помежду ни. Това е най-старата традиция на човешката цивилизация.