Наскоро една позната, която от четири-пет години щастливо пребивава в Германия с работа и син ученик, подхвърли как трябва до няколко месеца да приключи с нещата си там и да се прибира в България. На въпроса ми „защо се налага” отвърна по най-неочаквания за мен начин: „Ами започвам да губя рефлекси.” Стори ми се, че не се изразява точно и иска да каже, че ще загуби позиции в България, ще се депрофесионализира, ще изпадне от бизнеса там, знам ли... Не, повтори тя, просто губя рефлекси. И ми обясни какво има предвид.

Значението на българските "рефлекси"

Тази жена се притесняваше, че уреденият немски живот я успива, прави я по-доверчива, наивна, отстъпчива, мека, разчитаща на правила и т.н. Все неща, които те правят непригоден за българската джунгла, превръщат те, според нея, в твърде лесна плячка... Един наивен „чужденец”, когото винаги можеш да преметнеш, като се започне с таксито на аерогарата и се стигне до фалшив нотариален акт, да речем. Знаеше, че рано или късно ще се върне в България, и предпочиташе да е сега, докато още пазеше някои родни рефлекси, а не след 10 години например.

Да си представим как попадаме в друга, по-добра среда за живеене, в един по-уреден живот, където рогата и копитата, които си носим, вече не са и нужни. Нещо повече, започват да пречат, стоят странно. Сега е моментът да ги изхърлим, но не го правим, защото знаем, че има едно място, и то пък тъкмо нашето, където рогата и копитата винаги ще трябват. Къде сме автентични и щастливи в този случай? Нито в по-добрия свят, който намираме за временен и подозрително добър, нито в родния, откъдето сме избягали.

Всяческий симулакрум

Мисля си за тази история, докато си хващам такси на аерогара София след година плътно отсъствие. Влизам, усмихвам се, казвам добър ден, не чувам отговор, значи всичко е наред, в България съм си. Посягам да си сложа колана, който е някак странно усукан назад и май вън от строя. „Не ти трябва колан, проговаря за първи път шофьора, тука никой не проверява, нема страшно.” Къде са сега анализаторите да изтълкуват тази нищо и никаква реплика и всичките й дълбини.

Ако в тази култура коланът се слага не за да те предпази при катастрофа, а за пред полицаите, значи и коланът, и културата са се дефункционализирали. И полицаите, разбира се. И собственото ми разглезено тяло, изгубило рефлекса си да се вози без колан. Всичко е привидност. Симулакрум на симулакрумите и всяческий симулакрум. Както си беше едно време. Ние ги лъжем, че..., те ни лъжат, че... Така оцеляхме, така победихме.

Защото сме хитри...

Само че надхитрянето на онази система не беше част от съпротивата срещу нея, както сега се опитваме да го изкараме. По-скоро беше част от адаптирането. Което, разбира се, е човешко „трябваше да се живее някак”, но и покваряващо, както се вижда днес. Защото рефлексите остават. И ние не искаме да си ги изгубим.

Но пролет е сега, а тази история пак стана твърде кахърна, както ще каже оня, който винаги идва накрая, от форума. Две предложения. Идете да видите „Капричос”-ите на Гоя в Испанския център „Сервантес”, постойте пред 43-та графика със знаменателното заглавие „Сънят на разума ражда чудовища”. Тази изложба е намерила точното си място и време в София сега. Спомнете си онзи стих на К. Павлов „Няма го вече стария ужас, зверски цялостен...” И после тръгнете бавно по Царя към Народната библиотека да проверите дали са цъфнали японските вишни отпред или магнолията в двора на Турската легация. Че само с Яне Янев и Вучков не се живее.

Автор: Георги господинов/Редактор: Александър Андреев