Черноморският пристанищен град Констанца, античният Томис, където Овидий издъхнал в заточение, е като театрална ложа, от която могат да се наблюдават всички противоречия в задния двор на Европа. Вторият по големина румънски град се управлява от Раду Мазаре, един корумпиран кмет, който се държи на власт единствено благодарение на перфектно функционираща клиентелистка система. Мазаре е собственик на няколко вестника, на телевизионни и радиостанции, тъй че досега не му се е налагало да се плаши от избори. Старият град на малкия полуостров е в разпад, в запуснатите вили от края на 19-ти век са се настанили бездомници, кучета кръстосват по улиците. Туризмът, който навремето заедно с пристанището беше основен източник на приходи за Констанца, вече е икономически безсмислен. Точно така ще изглежда и всеки друг град, който формално е европеизиран, но иначе не отговаря на изискванията на правовата държава. Град, в който уж се прилагат европейските норми, но зад демократичната фасада на власт са старите клики, които пречат на общественото обновление. До декември миналата година почти цяла Румъния беше под контрола на неокомунистите, които през 1989 година свалиха с преврат Николае Чаушеску. Новият, демократично избран президент Траян Бъсеску, който въпреки големите изборни измами успя да победи Йон Илиеску, не случайно реши тъкмо в Констанца да открие конференцията “Европеизация и демократизация”, организирана от Румънското академично общество и подпомогната от германското и британското посолство в Букурещ. Румъния е ярък пример за това какво точно се случва, когато заплануваните действия са правилни, но изпълнителните им – не. Резултатът пък ясно онагледява разликата между реформаторска реторика и същински реформи – разлика, която доста ще затрудни придвижването на Румъния към ЕС. В момента отново са налице реални политически условия за истински политически поврат, а умореният от разширявания ЕС внезапно установява, че правителството на социалиста Нъстасе години наред просто е лъгало Брюксел и реформите започват истински едва сега. Според политоложката Алина Мунгю-Пипиди, директорка на Румънското академично общество, най-голямата опасност за Румъния е не евентуалният провал на процеса на европейско разширяване, а една само повърхностна европеизация, която не достига до дълбините не обществото и не предполага демократична смяна на политически елити, блокирайки по този начин истинските реформи. Типичен пример в това отношение е кампанията за ликвидиране на корупцията, стартирана със сериозна помощ от страна на ЕС, която беше истинско фиаско по време на кабинета Нъстасе. Под натиска на ЕС в Румъния беше създадена Агенция за борба срещу корупцията, която само през миналата година глътна 13 милиона евро, но успя да докара до съд съвсем малко на брой незначителни случаи на корупция. Алина Пипиди изчислява, че всяка присъда е струвала около 200 хиляди долара. Според нея големият проблем е следният: борбата срещу корупцията се води от една съдебна система, която сама е затънала до гуша в корупция и изобщо не работи. Властите, които уж трябва да се грижат за чистотата на обществото, сами се нуждаят от основно прочистване. Антикорупционната агенция в крайна сметка беше закрита именно от Конституционния съд, където мнозинството на неокомунистите спря и съдебната реформа, стартирана от правителството на Търичану. В Румъния се тревожат и от друго: преди старта на европреговорите ЕС оказвал доста по-интензивно въздействие върху Букурещ за бързи реформи, отколкото след това. Самият процес на евроразширяване почти не придвижил напред демократизацията, защото натискът върху елитите съвсем отслабнал. Вярно, че формализираният и насочен единствено към институционалната рамка каталог от изисквания на ЕС беше усвоен точка по точка от румънците, но осъществяването на самите реформи често пъти тежко изоставаше. Освен това: потръгнат ли веднъж присъединителните преговори, старите елити спокойно могат да разчитат на инертността на европейската бюрокрация, която с неудоволствие се пренастройва към нови партньори. Преди изборите в Румъния функционерите на ЕС толкова отявлено заставаха на страната на правителството Нъстасе, че опозицията не случайно се оплака от намеса в предизборната борба.

Сърбия тряба отново да стане монархия. Това поне си пожела претендентът за сръбския трон Александър ІІ. Караджорджевич, който от години се застъпва за конституционната монархия. Обкръжен от монарси и видни политици престолонаследникът Александър ІІ. разряза тортата на юбилея си, докъто небето над Белград се озаряваше от фойерверки. Съдейки по пищното празненство, човек би могъл да предположи, че Александър ІІ. вече е на сръбския трон. На юбилея освен крал Карл ХVІ. Густав от Швеция, бе поканен и великият херцог Анри от Люксенбург. Хилядите гости, между които и президентът Тадич, премиерът Кощуница и министърът на външните работи Драшкович, чакаха търпеливо за да се ръкуват с юбиляра и да му поднесат своите благопожелания. Престолонаследникът от своя страна използва последвалите интервютата, за да подчертае предимствата на една консттуционната монархия. Той даде пример с испанския престолонаследник Хуан Карлос и ролята която е изиграл по време на процеса на преминаване от диктатура към демокрация в Испания. Сръбският престолонаследник като противник на Милошевич използва свалянето му за да обедини разпокъсалата се опозиция. Александър ІІ. предупреди, че покрай социалните проблеми в страната радикалните партии има все повече шансове за участие в правителството. Александър ІІ. се завърна в Сърбия след режима на Милошевич, като никога преди това не бе живял в страната. След германската окупация последният сръбски крал Петър ІІ. напуска Сърбия и заминава за Лондон, където през 1945 се ражда синът му, принц Александър ІІ. Сегашните политици отстъпиха на престолонаследника двата кралски двореца в Белград, които преди бяха резиденции на Милошевич. Според сръбския принц конституционната монархия би имала шанс, ако се проведе референдум или парламентът вземе съответно решение. Предложението на Александър не е съвсем безпочвено. Предстои реформата на конституцията, а партията за обновяване на Сърбия е приела в програмата си идеята за конституциона монархия и при последните проучвания 29% от сърбите приветстват тази форма на управление. Пътят, избран от Симеон Сакскобургготски, който бе 4 години премиер на България, Александър ІІ. характеризира пред медиите с дипломатичната формулировка “ограничен във времето”.