Дъблинското споразумение има един съществен недостатък. Отделни държави като Гърция и Италия, през които минават бежанските маршрути, носят почти цялото бреме на миграционната вълна. Ако всички страни-членки на ЕС спазваха стриктно правилата от Дъблин, в Германия или Швеция не би дошъл почти един бежанец. Защото всички щяха да са принудени да подават молбите си за убежище в Гърция или Италия. И в зависимост от решението щяха или да останат там, или да бъдат върнати обратно в родните си страни. Италия и Гърция с право смятат това за несправедливо, просто защото стотиците хиляди бежанци най-напред пристигат тъкмо в тези две страни от ЕС. Ето защо Атина и Рим действаха по линия на най-малкото съпротивление и просто пропускаха бежанците на Север - без никаква регистрация, без каквито и да било процедури за предоставяне на убежище. И си спечелиха много врагове. На това отгоре Гърция се отнасяше към бежанците толкова зле, че европейските съдии забраниха на другите страни от ЕС да връщат бежанци в Гърция. Тоест, на практика Атина беше възнаградена за това, че не спазва европейските стандарти.

Да си припомним доброто на Дъблин

Германия твърде дълго търпя нерегулираното положение, другите страни от ЕС обаче първо се самозатвориха, а след това запушиха и Балканския маршрут. Австрия дори иска да затвори и алпийския проход Бренер, защото се опасява от мигранти, които вероятно ще започнат да пристигат през Средиземно море и Италия. С две думи: всяка коза – за свой крак! Точно така може да се окачестви сегашното състояние на европейската политика за предоставяне на убежище. И всеки, който иска да я реформира в посока на справедливо разпределение и общоевропейска отговорност, трябва да си припомни, че още през есента страните-членки решиха с мнозинство да разпределят 160 000 бежанци от Гърция в целия ЕС. По принцип това беше един "справедлив механизъм", който сега Еврокомисията отново вади на дневен ред. Но броят на действително преразпределените бежанци досега е толкова скромен, а съпротивата на отделни страни-членки толкова голяма, че надеждите за по-обхватно сътрудничество са направо илюзорни. Такова сътрудничество може да включва, например, един постоянен механизъм за разпределяне на бежанците, какъвто предлага ЕК.

Германската канцлерка открай време лансира тази идея, но навсякъде се натъква на желязна съпротива. Възразяват ѝ с аргумента, че ако няма реално подсигуряване на външните граници, всъщност се дава карт бланш за неограничена миграция. Тъкмо в тази връзка трябва отново да си припомним голямото преимущество на Дъблинското споразумение. В него има ясно разпределение на отговорностите и първоприемните страни са заинтересувани да охраняват границите си, а по този начин и външните граници на ЕС. Ето защо след затварянето на Балканския маршрут свободното придвижване на Север вече не функционира.

Колко ще са бежанците? Това е въпросът.

Следователно, при добро стечение на обстоятелствата, една лека промяна в дъблинската система може да получи одобрението на мнозинството страни-членки. Ако обаче те гласуват реформата, но не пожелаят да се обвържат със „справедлив механизъм” за разпределяне на бежанците, проблемът ще си остане. И в крайна сметка всичко ще зависи от броя на бежанците. Ако напливът значително намалее, разпределението им няма да бъде непреодолима пречка. Ако обаче притокът се върне на равнището от втората половина на 2015 година, всяка държава ще гледа да се спасява поединично за сметка на другите. Ето защо в момента главната цел трябва да бъде предотвратяването на нов масов наплив от бежанци.