Палмите, пристанището, лабиринтът на стария град: туристите обичат Барселона, писателите - също. Но едва ли някой друг е направил средиземноморската метрополия литературно тъй известна, както Карлос Руис Сафон. Бестселърът му “Сянката на вятъра” възкресява атмосферата на следвоенна Барселона, разполага в пространството, в знайните и потайните кътчета на града действие, изпълнено с безброй сложни обрати. В тайнствено-мистичната атмосфера на стара Барселона потапя и книгата с аналогично заглавие “Играта на ангела”. Само че в новия роман на Сафон градът е не просто кулиса на романовото действие. Той придобива собствен живот, значението на литературна фигура.

В романа ми Барселона е живо същество – мрачно, романтично, пълно с опасности, понякога непроницаемо, точно като старата Барселона. Не днешният лъскав град с бутици, луксозни магазини и кафенета, пълни с туристи, а Барселона – такава, каквато е била от незапомнени времена.

Сто години назад

Авторът се връща, по-точно казано сто години назад. Към бурното десетилетие преди Гражданската война: животът е стихиен, хората - необуздани, градът се разраства, Гауди издига прочутата си катедрала, в кварталите вилнеят банди, анархисти взривяват бомби. В неуютен дом, разположен в една от мръсните улици на пристанищния квартал, самотният обитател съчинява истории – с тях изкарва препитанието си. Продава булевардни романи: другите, големите, сериозните, които мечтае да напише, не се купуват. В любовта е нещастен, измъчва го тежка болест, отчаянието и безнадеждността го притискат. Докато един ден, внезапно – точно както става във всеки булеварден роман – животът му бива спасен. Спасението идва – deus ex machina – във вид на мистериозна, тъмна сделка с тайнствен издател.

Романът ми обиграва мотива за пакта с Мефистофел. Загадъчен непознат прави примамливо предложение. Обещава светски успех, в замяна иска душата, самоличността и всичко добро, което човекът носи в себе си. Използвам тази класическа литературна формула в леко видоизменен вариант, обяснява Карлос Руис Сафон.

Мефистофелският мотив

се разгръща в множество епизоди – и почти неизменно се стълкновява с “ангелския”, с мотива на избавлението от тъмните сили. Битки между “доброто” и “злото”, готически картини, стари гробища и порутени вили – панорама от сцени на действие и повествователни елементи, залагаща на изпитана схема.

Съществуват модели на разказ, които още Шекспир използва в пиесите си, използват ги и големите романисти на 19ти век, тези модели функционират и днес. Възход и падение на героите, предателство, загуба на собственото Аз, търсене на себе си – това са вечните ключови теми в литературата, те са неизчерпаеми, не се износват. Към тях се връщам и аз, преработвам ги според днешното време.

Удивително е само, че схемата наистина функционира, макар да е тъй очевидно предпоставена. “Играта на ангела” е сякаш всичко в едно: мистерия и трилър, фантастика, кич, мелодрама, кримка на исторически фон. Образите нерядко се вместват в изтъркани клишета, а и характерите са семпло скроени. Силата на Сафон е другаде.

Майстор на съспенса

Той е невероятно добър в изграждането на побиващата тръпки, мистериозна, зловеща атмосфера – атмосфера, която действа като наркотик, изцяло поглъща сетивата, не ти позволява да се откъснеш. Със средствата на словото това е по-трудно, отколкото със средствата на киното. Умението на автора е школувано, между другото, тъкмо в киното; роден в Барселона, започнал там писателската си кариера, от средата на 90-те години Сафон живее в Лос Анджелис и пише киносценарии. Следите си личат: романите му носят нещо от духа и почерка на Холивуд. “Играта на ангела” поднася, между другото, следната финална сцена: в ръкопашен бой героят нокаутира злото, полюшквайки се в една от гондолите на въжената линия над пристанището в Барселона.

Напук на филмовия елемент, новата книга на Сафон няма особен шанс да бъде екранизирана.

Романите ми са съкровено мое дело. Мой е контролът върху всяка запетайка и всеки ред в тях – те ми принадлежат. Затова и нямам намерение да продам филмовите права върху “Играта на ангела”. Филмът не може да постигне дълбочината и качествата на романа, ако романът е добър. Най-добрият филм и без друго е този, който заснемат мисълта и въображението на читателя.

В препълния с читатели салон на кино “Вавилон” в Берлин Карлос Руис Сафон представи наскоро новата си книга – преводът й на немски език излезе в издателство “Фишер” в тираж 400 000 екземпляра. След привичната уговорка, че всяко произведение и всеки герой носят някои от чертите на автора, но по никакъв начин не бива да се отъждествяват изцяло с неговата личност, Сафон коментира тетралогията си за Барселона по следния начин:

Да кажем така, “Сянката на вятъра” е един вид добрата сестра, която се прибира вкъщи винаги навреме и носи радост на родителите си, докато “Играта на ангела” е по-скоро лошата сестра, която вечно създава проблеми. Това са първите две части от цикъл, който ще обхваща в крайна сметка четири романа. Голямата им тема е литературата: във всеки един от тях става дума за хора, които мразят, обичат, унищожават или пишат книги – книги, които продават или купуват.

За третата и четвъртата част читателите ще трябва доста да почакат. Карлос Руис Сафон пише по не повече от 100 страници на година. Ако и двете части са толкова обемисти, колкото “Играта на ангела”, едва ли ще бъдат завършени преди 2015 година. За сметка на това, не е изключено, скоро и този роман да се превърне в бестселър. Авторът, без съмнение, е наясно как стават бестселърите.