Измина една година от управлението на ГЕРБ – в закани към бившите от тройната коалиция, показни полицейски акции и исполински намерения за реформи в здравеопазването, образованието и науката, последвани от хаотични и противоречиви действия, водещи до мижав резултат. Все пак, това е само една година, затова и критиките към властта все още се смекчават от надеждите. Някои неща не се променят: Борисов управлява по начин, който накара да се заговори за “берлусконизация” на българската политика; мнозина от министрите му научават последните новини в своя ресор от изказванията на премиера в телевизионния ефир, а борбата за рейтинга отлага началото на смислени дългосрочни реформи в страната за някакво “бъдеще неопределено” време.

Политиката като лобиране срещу пари

Действията на законодателната власт бяха съпътствани от лобистки обвинения и скандали – и така цяла година. Започна се с нотариусите, с наркотичните вещества та до последната поправка в Закона за земеделските земи, според която собствениците ще могат да продават свободно земите си чак след като ги предложат на арендатора и той, нотариално заверено, откаже да ги купи. Поправката възбуди други лобита. “Ние сме казали – земеделската земя на земеделците, а там, където е пущинак, да сложат перки и ветропарк, а те искат най-плодородната земя”, обяснява премиерът. Засегнати от промените винаги ще има, въпросът е кои да са те – малките собственици, големите арендатори или притежателите на ветрогенератори? Развръзката предстои.

Всчки тези неща минават без особен проблем пред широката публика. Това, към което обаче тя е твърде чувствителна и даже злопаметна –са цените на тока и парното.

Някой трябва да плати сметката

Съмнявам се, че има друга страна-членка на ЕС, в която това да е новина номер 1 за централните медии толкова често, колкото се случва в България. Предстоящото увеличение, което в столицата достига 20 процента, е абсолютно неприемливо, когато е предхождано от несвързани и нелогични обяснения за това как се формират цените на топлоенергията. Формират се главно на принципа някой-трябва-да-плати-и-това-си-ти! Оказа се, че ако съседът ти оспорва сметките си, те се разпределят между останалите, които плащат безропотно. Защото някой трябва да плати...

И въпреки че “не пипаме данъците и пенсиите”, животът поскъпва драстично. А държава от бедни граждани и богата политическа олигархия не е модел на страна от Европейския съюз.

Разбира се, в навечерието на неговия първи рожден ден, има кой да похвали правителството. Това в голямата си част са квази независими наблюдатели, които често пряко работят за него под разични комуникационни и прочее договори. Това остава скрито за публиката. Пък и те са се научили как да хвалят: уж го критикуват, но накрая разбираш, че по-добро не е имало, няма и да има.

Слънце грее, дъжд вали

Много са “печени”, както се казва, но един базисен урок пропускат: това е народ, който години е жертвал свободата си заради (привидно) ниските цени на живота и на хляба, с който по селата масово си хранеше прасетата. Това е дълбок рефлекс, който не се приспива лесно с приказки. Като тези на Овчаров, когото журналистите по навик канят, за да говори напоително нещо самодоволно и нравоучително. Нещо, което никой не може да осмисли и възпроизведе. От което само се разбира, че получаваме газ най на сметка в цяла Европа и затова ръка трябва да целуваме. Колкото и да не разбират, хората ясно виждат какъв абсурдно висок процент от техните доходи изяждат така наречените режийни разходи.

И цялата работа заприличва малко на постоянно оптмистичната прогоза на една телевизия, в която със засукани изречения някакъв “сериен” оптимист ти обяснява, че грее слънце, докато навън вали. Забавлява те до едно време, докато не ти провали някой и друг уикенд. Така е и с властта, но последствията са много по-сериозни.

Автор: Ант. Пунчева/ Редактор: Ал. Андреев