Колко успешни връзки всъщност познавате между ром и българка или обратното? Сигурно подобни двойки се броят на пръстите на едната ръка. Вялата реакция на обществото и отсъствието на истински дебат за причините, довели до нелепата смърт на момичето, са по-красноречиви от всяка представителна извадка по въпроса.

Любовта като цинизъм

Вместо този дебат от една национална медия дни наред търсеха отговор на въпроса: кое е по-вероятно - любов между българи и роми или побой между представители на двата етноса - след като болезненият отговор е отдавна известен на всички. Същата идейна субстанция се съдържаше и в направените анкети по темата, в които хората просто отказваха да приемат, че тяхното дете може да се залюби с ром и че такава връзка може да има шанс.

Затова и етикетът “невъзможна любов”, лепнат от медиите, е не просто правилен. Той издава несъстоятелността на един усърдно подхранван от политиците мит за етническия модел в България. Не става много ясно какво му е работещото на този модел, в който два етноса са си толкова чужди, колкото фамилиите Капулети и Монтеки от класическата Шекспирова трагедия за Ромео и Жулиета.

Не само е невъзможно да има любов между българи и роми. Цинизъм е да се търси любов в условията на едни крайно изострени междуетнически отношения в едно общество, където тези процеси текат от години. Огромна пропаст продължава да разделя българи и роми, въпреки десетките инициативи и програми за интеграция на ромите. Някой да си спомня, че в момента тече "Десетилетие на ромското включване", че България е част от тази инициатива, и че Рамковата програма за равноправна интеграция на ромите се изпълнява вече 10 години и от няколко български правителства?

Главата - в пясъка

Интеграцията на малцинствата е тема и в западните общества. Но в тях социалните различия не са така дълбоки, а обществените нагласи - не така радикализирани както на Балканите. Така и в този дебат за невъзможната любов между Жулиета от Княжева махала и (РОМ)ео от Динково ясно пролича щраусовият синдром, от който страда българското общество - да си заравя главата в пясъка, когато нещо не му изнася. Същата реакция видяхме и в дебата за минаретата в Швейцария. За разлика от щрауса обаче ние добре знаем, че затрупаните сетива губят своята чувствителност и остават слепи за проблемите. Например за живота в гетото като за живот в изолация.