Русия си възвръща международната тежест, като заменя атомните оръжия с петрол и газ, а страха – с алчността. Равновесието на страха от съветската ера отстъпва на зависимостта от руските енергийни резерви. Руски милиардери се сдобиват с големи борсови пакети по целия свят, а Москва си купува видни германци като Герхард Шрьодер, ако не и подкрепата на самата Германия.

Посткомунистическа Русия и фундаменталистки Иран имат нещо общо. Тяхното енергийно богатство им вдъхва самочувствието, че времето е на тяхна страна и че сега ще съумеят да компенсират понесените унижения. В същото време между двете страни съществуват огромни различия. Иранският режим е крайно идеологизиран и обвзет от манията да унищожи Израел. Руският режим от своя страна е в плен не на идеологията, а на парите. Мнозинството руснаци подкрепят стремежа на президента Путин към глобално влияние, както и неговото мото “Стани богат и си трай”. Докато постъпленията от петрола продължават да текат, повечето руснаци няма да изпитат носталгия по демократическото отваряне по времето на Елцин и свързаните с него хаос, корупция, международна слабост. Путин се оказа надарен политик, който съумя да улови и да постави под контрол настроенията на народа.

Благосъстояние и телевизионно шоу се оказаха в руските условия еквивалента на римската формула “хляб и развлечения”. Войната в Чечения може да съдейства за моралното корумпиране на Русия и за ширещата се култура на насилието. Но същевременно същата тази война подклажда патриотичното чувство и копнежа по възстановяването на стария имперски статут и престиж на страната.

Впрочем засега обикновените руснаци не са спечелили почти нищо. Умножаването на атентатите срещу политически противници и бизнес-съперници не може да се смята за признак на възстановена стабилност. Същото се отнася и за мобилизирането от режима на неприязън към граждани от бившия СССР, например към грузинците.

Русия може да си е възвърнала статута на международна сила, но дали е една уважавана – или пък доволна – сила? Русия е богата, но повечето руснаци остават бедни, а продължителността на живота им се приближава по-скоро до онази на Африка, отколкото на Западна Европа. Рано или късно те би трябвало да проумеят, че модерните нации не могат да живеят само със сила.