"Вярно ли е, че по времето на Елцин в Русия е имало свобода на словото?" - с този въпрос ме изненада млад колега в радиото преди две-три години. "Имаше малко повече свобода, отколкото днес", отговорих аз и се почувствах като стария болшевик от известния съветски виц, който твърдял, че лично е виждал Ленин. Първите признаци на доброжелателен интерес към времето на 90-те години се появиха именно сред двадесетгодишните. Първият сериозен политически опит на това поколение беше свързан с протестите срещу Путин през зимните месеци на 2011 и 2012 година.

"Лошите години" срещу "тучните години"

Днес спомените за първото некомунистическо десетилетие на Русия буквално задръстват интернет и социалните мрежи в страната. Започналата във Фейсбук акция: "Снимките на 90-те години" се превърна в колективна изповед предимно на хората между 30 и 40 години. Мислещата и социално активна Русия преоткрива за себе си времето, към което може би най-добре приляга един цитат от Чарлз Дикенс: "Това беше най-хубавото от всички времена, но то беше и най-лошото от всички. Това беше век на мъдрост и век на глупост, епоха на вяра и безверие, години на светлина и години на мрак. Това беше пролетта на надеждите и зимата на отчаянието. Пред нас беше всичко и нищо…"

Сегашните разговори за онова време се различават коренно от яростните дискусии с десетилетна давност. За 90-те години от миналия век властите въведоха понятието "лошите години ", включително и за да могат гражданите чрез този контраст по-добре да оценят "тучните 2000-години". Беше създаден и нов исторически канон: твърдеше се, че след стабилността на късния СССР е последвало ужасното време на хаотични промени през 90-те години, след което е настъпила епохата на Владимир Путин, върнала на страната престижа и стабилността. Да кажеш нещо положително за 90-те години беше почти равнозначно на това да поставиш под съмнение легитимността на руската власт, независимо, че голяма част от управляващата днес класа е започнала кариерата си именно през това "бедствено" десетилетие.

За едните 90-те години бяха време на промени към по-добро. За другите - години на борба за оцеляване. В наши дни двете групи започват да търсят общ език. Опитват се да примирят враждебните си позиции и да разберат другия. Несъмнено в цялата дискусия присъства и елемент на носталгия. За мнозина това е споменът за младостта, която остава като светъл период. Въпреки това носталгията не е единственият и главен елемент. Струва ми се, че мислеща Русия днес търси своята нова опорна точка в 90-те години. В края на краищата това беше единственият период в живота на страната, когато свободата стана идеал за болшинството граждани.

Московската "революцията на достойнството" изпревари Майдана

Американският изследовател Леон Арон нарече края на 80-те и началото на 90-те години време на мирни демократични революции. Той отбелязва, че за разлика от аналогичните събития в Източна Европа, руската революция се различава по един съществен белег - гражданите на Русия свалиха комунистически режим, който не им е би наложен отвън, както на Полша или Литва. Десетилетия наред този режим се смяташе за органичен продукт на общественото развитие. Една, макар и неголяма, част от руското общество сега започва да осъзнава тази революция и последвалите я исторически промени като опорна точка и източник на политически оптимизъм.

Поколението от протестната зима на 2011/2012, а и не само то, все по-често противопоставя защитниците на Белия дом от август 1991 години и реформаторите от времето на Егор Гайдар на казионния патриотизъм на днешната държавна пропаганда и на лозунга "Крим е наш".

Осмелявам се да предположа, че в Русия започва стихийно да се формира алтернатива на официалната идеология, която от една страна не премълчава трудностите от 90-те години, а от друга - не се срамува от несъмнените постижения на тази епоха. Като свидетел и участник в събитията от края на 80-те и началото на 90-те години, уверено мога да кажа, че руското общество извърши революция на достойнството четвърт век преди киевския Майдан.

Демократичното движение в Русия победи, но не успя да се възползва от плодовете на тази революция. Това обаче не обезценява достойнството и искреността на участниците в нея. Може би най-точно се изрази изгоненият от парламента на Псковска област Лев Шлосберг: "Великата народна мечта за демокрация си остана. Само че почти никой не вярва в нейното осъществяване. Тези 30 години са нашият исторически опит. В него са събрани нашите надежди, радости и сълзи, нашата болка и вяра. Нашият исторически опит не може да бъде променен, но ние можем и трябва да го разберем. Не бива да го захвърляме, да го забравяме и зачеркваме. Ние трябва да живеем с този опит и по-нататък".