Две десетилетия след т.нар.”демократичен преход” и над две години след влизането на страната в ЕС да разбереш, че „държавното управление на България е сред най-слабите в Европа”, както констатира Световната банка, и че „демокрацията в страната все още не е установена необратимо и не е достатъчно жизнена”, както заключава базираната в САЩ неправителствена организация Фрийдъм хаус, е повече от оценка. Това е диагноза за хронично болната политическа система в най-бедната и проблемна европейска държава, която е на прага на избора на своя 41 парламент и съставянето на нов кабинет.

Изолираният бацил на „свинския грип”

Известно е, че демокрацията не е само въпрос на произвеждане на избори. Тя преди всичко е житейска позиция, което предполага, че държавата може да бъде демократична единствено там, където са демократични и гражданите в своето обикновено всекидневие. Двадесет години преход от тоталитарната власт към демокрация се оказаха недостатъчни за възстановяване доверието на българите в демокрацията, а завръщането им в политиката, според Фрийдъм хаус си остава толкова „сериозен проблем”, колкото и неработещата съдебна система, както и изгубената битка срещу корупцията. Почти същите политически партийни мастодонти, водени от неизменните си лидери вече четири петилетки напират неудържимо към властта и я практикуват по начин, който принуждава Световната банка да констатира, че „качеството на държавното управление в България изостава значително от това в другите членки от Източна Европа” и да оцени, подобно на последните доклади на ЕК, като „най-ниско върховенството на закона и контрола върху корупцията в страната”. Дори повече, сочената като нарицателен балкански пример за извеждането на корупцията в ранг на държавна политика Черна гора, вече се нарежда пред страната на мутрите, обръчите от фирми и модела „батко на братко”!

Най-голямата опасност за една демокрация

Това е поляризацията на безмерно богати и отчайващо бедни хора. Оттук и констатацията, че демокрацията е несъвместима с нищетата. Според данни на Евростат от края на юни БВП на глава от населението в България по покупателна способност е с 60 на сто по-нисък от средното ниво за ЕС, а със своите 40 на сто от средната покупателна способност, страната здраво удря дъното на Общността. И съответно попада в затворения кръг: бедност, водеща до ендемична корупция и слаби институции, които от своя страна са причина за ниската производителност и икономическа ефективност. Получава се своеобразна перифраза на марксовата формула: „бедност + корупция = бедност - прим”.

И още нещо - в навечерието на решителния парламентарен вот се предполага, че едно демократично мнозинство трябва да бъде добре информирано мнозинство. Как обаче това да се случи след констатацията в доклада на Фрийдъм хаус, че „медиите в България не са напълно независими от прякото въздействие на икономически и политически интерес”, както и че често „органите на реда се намесват в тяхната независимост”?

Просто няма как. И това вероятно предстои да проличи ясно на изборите.