1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Свобода или хляб

14 ноември 2010

Всяка година около 10 ноември българите преговарят своя избор: граждански права или хляб по 15 стотинки, както и спор - трябва ли паметникът на Съветската армия да се извисява над цяла София. Коментар на А. Пунчева.

Havanna Kuba Bild von Freiheitsstatue Ausschnitt
Накъде вървим?Снимка: AP

В тези дни - около 10-ти ноември, медиите неизменно се обръщат към старите, популярни лица на прoмяната. Лицата, иконите или символите, защото е пресилено да се каже българските дисиденти. В България те бяха малцина, далеч под критичния минимум, което чуждите наблюдатели неласкаво обясняват с някои особености на националния манталитет. Изфабрикувани дисиденти постепенно изтикаха автентичните на дъното, маргинализираха ги и ги превърнаха, вторично така да се каже, в жертви на епохата.

В такива дни се говори на едро, с метафори и оси. Потърсен за мнение, бившият президент Петър Стоянов отбелязва, че България все още се намира някъде между Правец и Брюксел. Актуалните новини, свързани с АЕЦ “Белене” и с руските газови проекти, ни карат да мислим, че оста е по-дълга и включва Брюксел, Правец и Москва.

Митинг в София на 18.11. 1989г.Снимка: picture alliance / dpa

Подмяната на промяната

Оцеляло по случайност репортерско тефтерче от 93-та година показва поизтрити, невалидни телефони и позабравени днес имена: Генчев, Савов, Сепетлиев, Дертлиев, Собаджиев, Берон, Лучников, Ескенази, Продев... Някои от тях свършиха чудесна работа за демократизирането на страната, неколцина горчиво разочароваха тези, които им вярваха, други се разочароваха от тежко манипулираните политически и икономически процеси; повечето от тях вече са покойници.

Избледняват и спомените за морето от хора на големите сини митинги. А истинският преход започна малко по-късно, през 97-ма. Днес упорито се насажда образът на лошия и нескончаем преход. Очевидно все още носи изгода поддържането на заблудата, че преходът е виновен, сам по себе си, а не икономическият крах на една тоталитарна система, който доведе до политическа промяна и последващ мъчителен и криминализиран процес на трансформация. Ако за нещо ни е виновен преходът, то е, че беше предпоставен, а този очевиден факт дълго убягваше на така наречения целокупен народ.

Днес всички поколения се чувстват жертви на прехода и всяко от тях има свои основания. “Народът ни, както стана дума, е повече зрител, отколкото актьор на историята си, и на 10 ноември една външна ръка напъти неколцина местни велможи да обърнат пясъчния часовник”, пише в своя коментар Иво Христов от в. “Сега”.

“Думата ми тук е за възрастта, която беше част от началния капитал на промените. Старостта беше пасив, зрелостта - относително предимство, а младостта (да си около 20 към въпросната дата) се оказа особено тежка екзистенциална драма. Поколение, което изневерява на призванието си да моделира обществото според своите ценности, Ортега и Гасет удостоява с присъдата "поколение дезертьор".

Някои добре си "подплатиха" с променитеСнимка: Julia Damianova

Поколение дезертьор

"Дезертирането" бива разнообразно: емиграция, безмълвна асоциалност, конформизъм в рамките на наследените порядки. Според Ортега и Гасет "това дезертиране" не остава безнаказано. "Престъпното" поколение се влачи през съществуването си вечно несъгласно със самото себе си. Животът му е "провал", песимистично завършва авторът.

Не, животът не на всички 40-годишни в България е провал. Но емигриралите са много, много повече. И това навярно е най-образованата и предприемчива част от това поколение. В България е прието всички да се оплакват - едни от самия преход, други от режисьорите на прехода, трети, просто така, против уроки.

Както отбелязва Иво Беров във в. “Седем”: “От двадесет и кусур години българите имат право на избор. Тези двадесет години са най-охулваните години от българската история. По-охулвани дори от турското робство. Може би защото се оказа, че свободата е зор. Мислене. Отговорности. Имат право да се оплакват хората. А преди нямаха и това право.”

Всяка година по същото време

Еднозначна оценка за миналото не може да има, защото едни са изгубили привилегиите си, други оковите, а трети са направили много пари. Те, кой знае защо, най-шумно се и оплакват, държат висока морална нота и поддържат носталгията жива. По евтиния хляб, почивните станции и забранения, възбуждащ аромат на “Кореком”.

Носталгията е нещо като вечния огън. Като стана дума за него, няма консенсус и за паметника на Съветската армия - за центъра на столицата ли е, за музея ли, и докога войникът с шмайзер в ръка ще доминира над Университета, Народното събрание и Библиотеката. Чуха се различни мнения: не било шмайзер, а било шпагин, и войникът не приличал на Сталин и не бил за музея...

То такъв музей в България, за разлика от другите бивши социалистически държави, няма. Това е съществена отлика, както е различен и броят на дисидентите – преди датата 10-ти ноември, а не след нея. Може би държавата все още си е музей, или по-скоро - резерват на отминала епоха в напълно автентична среда. Една седмица на въпроси и оплаквания, както всяка година около 10-ти ноември.

Автор: А. Пунчева, Редактор: А. Андреев

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Прескочи следващия раздел Водеща тема на ДВ

Водеща тема на ДВ

Прескочи следващия раздел Още теми от ДВ

Още теми от ДВ