Сблъсъците в Кемниц след убийството на един 35-годишен мъж привлякоха интереса на световните медии. Кои са прави? Протестиращите срещу миграцията, част от тях - неонацисти, или онези, които защитават отвореното, либерално и хуманно общество? 

Александър Кьосев: По този въпрос се водят битки. В България те са символни, а ето на, в Кемниц те вече не са само символни, лее се кръв. На какво се дължи това, че в Източна Европа тези ксенофобски и националистически настроения са по-силни, отколкото на Запад? Въпросът е много труден, а отговорът трябва да бъде разгърнат в много исторически пластове. В момента се актуализира и взема на евразийско въоръжение една идеология, която дори не е толкова невярна: че това, което се случва сега, е колониално наследство на Запада, с което Източна Европа няма нищо общо. Както казах, това е от една страна вярно, но от друга - безкрайно манипулативно. 

Кое е манипулативното? 

Александър Кьосев: Когато си влязъл в един съюз - в случая ЕС - и си поел солидарно неговите ценности, неговата програма и неговите политики, трябва устойчиво да поддържаш тези ценности, програма и политики. А не да говориш исторически верни неща, които обаче се оказват съвременни политически манипулации. Нали искахме да живеем като «бели хора»? Е, ето, «белите хора» имат и своето бреме. С влизането в ЕС сме приели и неговото минало, носим отговорност за това.

Само за колониализма ли става дума? 

Александър Кьосев: Не, не е само това. Демократическите и либерални идеи в Западна Европа на благоденствието формираха от една страна нещо като масов, късен етап на Просвещението, където идеята за универсалността на човешките права се разви изключително мощно и се превърна в граматика на мисленето на обикновените хора. Ето Ви примери: само преди 50 години хомосексуалността почти навсякъде беше престъпление, а към чернокожите имаше откровено расови предразсъдъци и сегрегация. Тези неща бяха преодолени и сега никъде в Европа хомосексуалността не е криминализирана, а дори расистките вицове се смятат за изключително лош тон - освен че расизмът е наказуем от закона. Тоест, има и не само юридическа, а всекидневна морална санкция. Така се мина през това късно Просвещение, където обаче Западна Европа със сигурност все още е доста по-напред, отколкото Източна. 

Откъде идва тази преднина? 

Александър Кьосев: Освен тоталитарното минало, което не е преодоляно и преработено, източноевропейските общества имат много по-малко досег с хетерогенни общности, с африкански или азиатски имигранти - за разлика от Западна Европа, която в това отношение има колониален опит. На Запад отдавна се е създала вече някакъв вид култура на съжителство, която, разбира се, не е идеална и безконфликтна - спомняме си какво се случи в парижкото предградие Сен Дени преди време, пък и не само там. И все пак Западна Европа има много повече опит с подобни хетерогенни, етнически, религиозни и национални малцинства. Докато малцинствата на Балканите, примерно, са главно собствено балкански, коренни или балкански бежанци. Тук няма човешки всекидневен опит за съжителство с африканци или азиатци - и това със сигурност създава страхове, фобии, митове и какво ли не още.

Има и още една причина. В състоянието на благоденствие в западните страни, което дълго време беше и състояние на академическо благоденствие на хуманитарното знание, в университетите се развиха хуманитарни академични елити, които започнаха да изследват идеята за права в нейните по-дълбоки бездни и парадокси. И започна да се говори за права на различните от най-различен порядък, стигна се до теория за флуидни и ситуативни идентичности, започна да се говори за права на животните, права на природата, за преходността на човека и хуманизма.  

И на растенията… 

Александър Кьосев: Аз в случая не оцененявам всичко това. Само изтъквам, че това са предели, фронтове на мисълта и моралното питане, за които много хора извън университетите и извън тези елитарни активистки кръгове изобщо не бяха и все още не са подготвени. Те нямат нито мисловния, нито моралния инструментариум да се справят с подобна проблематика, която често ги скандализира. И изглежда тук пресолихме супата малко, защото тези елитарни идеи бяха твърде бързо (в историческия смисъл на "бързо") въведени в публичния дискурс, твърде бързо станаха официални ценности и бяха въведени в публични документи. Резултатът от тази прибързаност беше печален. Срещу тях изведнъж избухна популистка реакция, която се формира в традиционни националистически и ксенофобски контра-идеологии: последните са тлеели някъде отдолу като езици на омразата, само са чакали да се разразят. И те се разразиха - сега в публичността се говори така, че във всяка дума има омраза, гняв и желание да се натрие носа на тези свръхлиберални демократични елити. Появиха се и консервативни мислители и пропагандисти, които яхнаха вълната и набързо обявиха либерализма и демокрацията от либерален тип за мъртви.

В момента обаче със сигурност не съществува алтернатива на демократичните и либералните принципи и на правата на човека като универсална ценност: те са интелектуалната, морална и юридическа инфраструктура на съвременния свят, без която той би се разпаднал във войни. И въпреки това въпросните принципи и ценности имат огромен брой врагове - срещу тях има популистки тътен. А в Източна Европа той беше комбиниран с традиционния национализъм на тези общества.

В Кемниц имаше голям рок- и пънк-концерт с 65-хилядна публика под надслов „Ние сме повече!". Хората, които мислят различно от неонацистите, ксенофобите и обикновените уплашени граждани, искаха да демонстрират, че те са мнозинството в Германия. Дали обаче такива битки трябва да се решават конфронтативно и с измерване на числеността, или пък трябва да се търси някакъв диалог в обществата, за да бъдат успокоени страховете на хората? 

Александър Кьосев: В началото на 1990-те години живях четири години в Германия - в Гьотинген. Там всяка година имаше традиционни битки между така наречените "автономни" - крайнолеви младежи с неясна идеология - и така наречените "нацис" - крайнодесни младежи със също толкова неясна идеология. И настъпваха дни, в които Гьотинген беше затворен, горе летяха полицейски хеликоптери, магазините пускаха ролетките и заковаваха витрините, за да не бъдат изпочупени, хората си прибираха колите от улицата, а леви и десни вилнееха и се биеха. От цяла Германия прииждаха луди, за да се включат в тези битки. 

Сега това се превърна в общо състояние на Европа. И какво като останалите сме повече? Първо - това не е сигурно. В Унгария например избирателите на Орбан са повече. Но дори и да сме повече, това не означава, че една голяма част от обществото, което мисли по този начин - наречете го популистки, консервативен, ксенофобски или дори расистки начин - може внезапно да бъде задраскана и да обявим всички тези, които мислят така, за враг. Ние трябва да живеем заедно с тези хора. Доскоро сме били съграждани и сме съществували сравнително миролюбиво. Сега ще влезем във война ли, какво? Освен всичко друго, тези хора, пак казвам, независимо как ще ги наричаме - дали популисти, десни, ксенофоби и пр. - дори да са малцинства (макар че и това не е сигурно), съвсем неоправдано се чувстват в победен възход. Умели идеолози им внушават, че идва нещо друго, голямо. Велика Америка. Велика Русия. Велика България, Унгария и Индонезия.  Затова и те самите, популистите, не са готови за диалог в момента - сега те искат да нападат, да се бият. А и средата им внушава това - за съжаление, публичният дискурс се е овълчил. В българската преса и в социалните мрежи се говори с ужасяващи метафори, които внушават, че опонентът е не-човек. И че сега не е време за диалог и за мир с такива не-хора, а е време за война.

Не искам да бъда песимист, но трябва да има диалог, трябва да има разбирателство. Само че не виждам в момента как това би могло да се случи. Войнолюбците стават все по-гръмогласни. Остава ни да се надяваме, че този път ние, миролюбивите, демократичните и либералните, ще заемем важната, определяща роля на мълчаливо мнозинство.