Епистоларният жанр не е от най-търсените и четените в наше време. Но това издание ще заинтригува мнозина – томът с писма под заглавие “Сезон на сърцето”, излязъл тези дни в издателство “Зуркамп”. Кореспонденцията между най-големите поети на следвоенната немскоезична литература Ингеборг Бахман и Паул Целан години наред е заскретена в архивите. Скритата тайна на любовта им остава години наред неразчетена. Открехната е едва след смъртта на Целан през 1970 г. и на Бахман през 1973 г. Писмата им се публикуват сега за пръв път. Подготвено от четирима познавачи на творчеството им, изданието беше представено в германските медии като литературното събитие на сезона.

Вчера бях с д-р Льокер, Илзе Айхингер, Едгар Жене, беше много мило и зърнах отблизо известния поет Паул Целан...

записва Ингеборг Бахман на 17 май 1948 г. Тя е на 22 години, Целан – на 28. Срещата им в дома на художника Едгар Жене във Виена е случайна, историята на пламналата любов – непредсказуема, драматична, неовладяна, наситена с копнеж и болка, щастие, горест, еуфория, терзание.

Класически пример за една невъзможна любов

– любов, обременена от другостта, свръхчувствителността, произхода и миналото. Мъжът и жената, които се срещат в онзи безгрижен майски ден на следвоенната 1948-ма година, имат още само далечна прилика с известните десетилетия по-късно личности – с Целан и Бахман, които през 70-те и 80-те години завладяват университетските семинари и литературните дискусии. Младата им любов прилича на черно-бяла прелюдия към “Третия човек” – филма на Орсън Уелс, чието действие се разиграва в подземията на Виена точно в първите следвоенни години. “Третият” в началото на започващата драма е много по-възрастен, литераторът Ханс Вайгел – връзката си с него Ингеборг Бахман не скъсва и след срещата с Паул Целан. Макар всъщност да е като опиянена от новия си познайник, който - както разказва в писмо до родителите си, - обсипва стаята й с макове.

Кога разбираш, че другият се превръща за теб в пробен камък? Че нечии думи карат дъха ти да секне, че нищо повече не е каквото е било преди това?

Тя следва философия, той пише стихове. Стихове, които се опитват да изразят неизразимото – ужаса на двадесетото столетие, “фугата на смъртта”. Син на евреи от Черновци, преживял гибелта на семейството, близките, приятелите си, Целан носи неизлечимата травма на жертвите. Езикът, на който пише, е езикът на техните убийци. Жената, в която се влюбва, е дъщеря на волно и неволно въвлечените в престъплението на века. Близостта и пропастта, желаното и чуждото. Първото писмо на Целан до Бахман, изпратено от Париж, е стихотворение – метафорично докосващо тъкмо тази

парадоксална предопределеност

на връзката. Отговорът се бави половин година, написан е по Коледа 1948 г.

Мили, любими Паул, днес си ми тъй обичан и те чувствам тъй близък в мислите си.

Писмото не стига до адресата. В края на януари 1949 г. Целан се обажда. Странно спъната е тази връзка от разстояние – предпазливо, едва ли не мазохистично всеки един от двамата сякаш изчаква признанието на другия. През ноември 49-та Бахман плахо пита дали нежността и любовта й “все още” са желани. Целан мълчи. Десет месеца по-късно дава делови указания как да се срещнат в Париж и едва в края на писмото, едва ли не мимоходом, добавя: “Прегръщам те.” Най-важното, от което се нуждае в онези дни, е разбиране – ужасът на холокоста не го напуска, в неговото съзнание миналото продължава да битува в настоящето. Малцина са колегите и критиците му, които си дават сметка, че стиховете му се опитват да съхранят паметта за мъртвите в несекващо обвинение за човешкото престъпление. Свръхчувствителна, Бахман от първия миг осъзнава това. Страхува се за душевното равновесие на Целан, опитва се да го изтръгне от психическата травма. Колко й се удава?

През есента на 1950 и после още веднъж, в късната пролет на 1951 г. го посещава в Париж. В следващите месеци, когато Целан се запознава с бъдещата си жена, художничката Жизел Летранж, Бахман е обсебена от мисълта, че животът й е възможен единствено с него; крои планове за постоянна работа в радиото, предлага му финансова сигурност. Неговото известие е кратко:

Можем да останем само приятели

Раната трае дълго, съпътствана от психически срив.

Заложих всичко на една карта и загубих. Все ми е едно какво ще стане с мен. Откакто се върнах от Париж, не мога да живея, както преди. Отучих се да експериментирам.

След женитбата на Целан писмата оредяват. После пламъкът ненадейно се разпалва още веднъж.

След случайната им среща на едно литературно обсъждане във Вупертал през октомври 1957 двамата се отбиват в Кьолн и наемат стая в хотел “Ам хоф”. Реминисценция за любовната им нощ е стихотворението на Целан “Кьолн, Ам хоф”, което започва с думите:

“сезон на сърцето”

Целан изпраща ръкописа от Париж. В следващите месеци почти всеки ден й пише – любовни стихове и писма.

Разбирам защо не ми отговаряш, защо не можеш, защо няма да ми отговориш – стиховете и писмата ми правят нещата още по-тежки за теб от преди. Кажи ми само искаш ли да ти пиша и да ти пращам стихове? Искаш ли да дойда за няколко дни в Мюнхен или другаде? Разбери ме, не можех другояче, ако постъпех другояче, щеше да е като да съм те отрекъл – не мога да направя това.

Писмата и срещите стават все по-интензивни. Интимната връзка окриля литературната, поражда плодове. 23 стихотворения от стихосбирката на Паул Целан “Мак и памет” са посветени на Ингеборг Бахман. Запознат с писмата, човек с други очи чете и нейния роман “Малина”, фрагмента “Случаят Франца”, стиховете в "Разсроченото време". Коментаторите не без основание говорят за “литературната тайна, кодирана в кореспонденцията” на двамата. За разковничето на тайната подсеща едно от най-вълнуващите признания на Паул Целан към Ингеборг Бахман.

Когато те срещнах, ти беше за мен и чувствеността, и духовността – двете в едно. Двете, завинаги неразделни, Ингеборг.