Всеки човек, подобен на мен, би искал това, което прави, да влияе на максимален брой хора. По най-силния и дълбок възможен начин. Аз съм човек на изкуството. Някой би могъл да каже, че това е алчност и егоцентризъм, но аз бих му отвърнал: А как иначе? Може би да полегнем върху сивата вълна на безличието и равнодушието?

Наистина - алчен и самолюбив е творецът, алчен за разбиране, алчен за слава, алчен за вълненията на другите. Алчен за сърцата на другите. И самолюбив - защото обича нещо прекрасно. Обича силно не друго, а прекрасното изкуство в себе си.

Всеки творец би искал да предизвиква хаос (а всъщност и ред) в сърцата на хората. Всеки творец би искал да кара някого да стои на прозореца сутрин в пет и да не може да заспи, след като е прочел преди час неговите вълнуващи и важни думи.

Петте изстрела

А аз гледам сегашния ден и ми е малко тъжно. Никой вече не трепери от изкуството, никой не скача от леглото си посред нощ и не крещи превъзбуден имената на герои от романи. Никой не призовава в сомнамбулен екстаз Разколников или Мартин Идън. Не ходят по улиците - ни на Стара Загора, ни на Болоня - въодушевени хора, пеещи Хора на евреите от Набуко. Изкуството вече не е така влиятелно, както биха искали тия, които го правят. А кога видяхме последния акт на това влиятелно изкуство? Сега ще ви разкажа.

На 8-ми декември 1980-та. Пред Дакота билдинг в Ню Йорк отекват пет пистолетни изстрела. След което стрелецът спокойно разтваря тънка книжка и започва кротко да си чете от нея. Думи, думи, думи. Когато полицията идва, стрелецът обяснява, че за стрелбата била виновна... тази книжка. Тези пет изстрела променят света - поне света на пацифизма, на хипитата, на надеждата. Както и моя личен свят. Стрелецът се казва Марк Дейвид Чапман. Куршумите попадат в тялото на великия певец на мира Джон Ленън. Той издъхва малко по-късно на път за болницата. А книгата в ръцете на Чапман се казва „Спасителят в ръжта”.

Каква плодородна нива за всякакви психолози и тълкуватели е връзката между тази странна и прочута книжка и убийството на Джон Ленън! Нека и аз добавя една своя мисъл към всички разсъждания на аналитиците. Винаги съм знаел, че човекът е нещо като облак газ. Тоест - неопределено и нестабилно формирование, чиято бъдеща форма не може по никакъв начин да бъде предвидена от сегашния момент за следващия. Чапман просто е олицетворил хаоса и безсмислието. Отговорът на въпроса: Защо точно „Спасителят в ръжта”, според мен е следният: Просто ей така...

Една песен, една книга, една смърт

През 1980-та Джон Ленън се завръща в музиката след петгодишно отсъствие, през което най-вече е месил хляб за своя малък син Шон. Завръща се, за да потресе света с онази монотонна и някак небрежна, скандираща песничка Give peace a chance: Всички ние казваме, дайте шанс на мира! С тази песничка свършва времето на борците за мир. След нея идва времето на Роналд Рейгъновците, Джордж Уокър Бушовците и тям подобните. Но все пак, все пак... Студената война приключва девет години по-късно. Дали малката песничка на Ленън не ускори края на тази мръсна война? Дали тя не беше Влиятелното изкуство, което побутна талигата на света - за да влезе по-леко тя в коловозите на мира? Не знаем.

Или може би убийството? Ако не беше то, може би Джон Ленън нямаше да стане икона за целия Източен блок, всъщност - пацифистка икона и за целия свят. И неговата песен нямаше да произведе тоя чудотворен, миротворен ефект. А кое предизвика това убийство? Една книга. Поне така твърди убиецът. Както и да обръщам нещата, все ще се получава, че някъде в основата има едно Влиятелно изкуство. Ще ми се да мисля, че изкуството ще продължи да бъде такова, каквото аз го помня - и такова, каквото винаги всъщност е било. Влиятелно изкуство. Което да променя човешките истории и историята на човечеството. Ако може, без да причинява смърт. Но както би казал Селинджър: смъртта е част от всичко това наоколо.

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев