Поводът беше интервюто на Жан-Мари Льо Пен в крайно дясното списание "Риварол", както и няколко уж случайно изпуснати реплики тук-там - за един еврейски певец, за това че монархията е по-добра от демокрацията и че Петен за него е герой, а не предател. Дъщерята, наследила партията през 2011 заяви, че тази работа отива твърде далеч и баща й не бива да бъде водач на листа в регионалните избори. Бащата пък, огорчен от нея, както и от изявления на внучка си, заяви, че винаги най-много са го наранявали онези, което най-много обича, но той не бил човек, склонен да се влачи по корем.

Ролята на публичния истерик

Иронични усмивки буди смесването на семейните отношения с партийните: видяхме го и при българската партия на скандала, "Атака". И ако бунтът на доведен син срещу Сидеров от психоаналитична гледна точка напомня неизживян Едипов комплекс, в противопоставянето на Марин Льо Пен (46 г.)срещу баща й (86 г.) има нещо поколенческо. Представяме си отношенията на дете с изкуфял родител, който повтаря отново и отново, че бойлерът ще избухне.

Само че Льо Пен старши май не е съвсем изкуфял: той просто е говорител на една друга версия на крайната десница, която все още има доста почитатели. И ако не беше той, тия неща щеше да ги говори друг. По-старите помнят, че през 1972, когато създаде партията си, той носеше черна пиратска лента на едното око. Тогава събра около себе си едни стари кримки, обидени от де-нацификацията на Франция, които възпламеняваше с антисемитски приказки. Съдеха го, но щедри анонимни спонсори възприемаха това като производствени разходи. В арсенала на тази неофашистка роля влизаха не само цветисти, някак идващи му отвътре обиди (министърът на вътрешните работи Валс бил емигрант), но и многобройни физически нападения срещу журналисти, за някои от които Льо Пен е съден. Нали виждате аналогията с българския политик, който обича да си изпуска нервите публично? Но въпросът не е в това, дали Жан-Мари Льо Пен или Сидеров са искрени или пък играят добре обмислена роля. Важното е друго: че и в старата френска, и в новата българска демокрация има хора, готови да гласуват са политици, които налитат на бой. Че на политическия пазар има търсене на такъв артикул.

"Да си стоят там в Африка или Арабия"

Да, ама Марин Льо Пен - както и дейците на Патриотичния фронт в България - правилно разбраха, че тази стока има ограничен електорален потенциал. Повечето хора все пак искат спокойствие и законност. Може пък нравите в Европа да са еволюирали? Във всеки случай във Франция виждаме онова, което вече се е случило и в България, и другаде в Европа: разделянето на крайно десните на "хард" и "софт". Който познава кодовете на френската публична реч, лесно ще се ориентира: бащата напада евреите, дъщерята - исляма, бащата говори за расово превъзходство над арабите, дъщерята - за нуждата да се затворят границите, бащата е против демокрацията, дъщерята - против Европейския съюз. Самият расизъм сменя формата си: чуждите култури сега вече са лоши не защото не са християнски, а защото не дават права на жените, на хомосексуалните. Такива расисти на човешките права (какъв оксиморон!) станаха крайно десните в Холандия, из Скандинавския свят и другаде. Лозунгът "французите (българите, фламандците...) са с предимство" се обосновава не анатомически, а чрез един вид прогресистка надменнност - ние тук сме по-напред от тях, да си стоят в къщи. И, впрочем, не е чудно, че работниците във Франция - доколкото още ги има - са при Фронта, не при социалистите. Вероятно сте забелязали, че г-н Каракачанов беше гост на конгреса на Марин льо Пен; Атака за нея е твърде крайна, бие повече към партията на баща й.

Има разлика и в политическата програма на двете версии на крайно дясното. Марин льо Пен иска да бъде обединител на анти-европейските сили, тя иска да управлява, т.е. да бъде някакъв тип мейнстрийм. Сред обещанията й са излизане от еврото, връщане на приоритета на националното законодателство над европейското, напускане на НАТО, сближаване с Русия, изгонване на емиргранти, затваряне на границите. С една дума - суверенистка политика, която противопоставя френската република на наднационалните сили. За разлика от баща й, който напира да руши самата политическа система, където всички са един дол дренки ("писна ми от тая република" казва той в интервюто си, твърдейки, че монархията е по-доброто управление, явно осъществено в собствената му партия). Каква катастрофа би било излизането на Франция от еврото няма да обсъждам. Въпросът е, че подобна опция изглежда приемлива за много хора - например днес сериозно приемаме възможността за доброволното излизане на Гърция от еврото. Във Франция, разбира се, има много хора, които помнят колко евтино е било с франка.

Бранят градинката си срещу глобалния свят

Става дума за една все по-осезаема нагласа в съвременния политически свят, която можем да наречем протекционизъм на местните срещу глобализацията. Тя срамежливо се появи и в ляво, макар че там идеологията по традиция е универсалистка. Във времената на криза с нея започват да флиртуват и традиционните десни. Амбицията на новия Национален фронт е да оглави тази протекционистка съпротива - Марин льо Пен излезе втора на местните избори тази година, което стресна много наблюдатели. Скандалът с нейния неуправляем баща, който според нея "прави политика на изгорената земя или пък политическо самоубийство" подкопава шеметния й възход в един труден момент, точно преди регионалните избори. Започва да се стабилизира и европейската икономика, което отмества вниманието от крайните й тези, защото никой не гласува за крайности, когато нещата са спокойни. А и, както беше казал почетният баща-председател преди няколко години: "Ако НФ е твърде възпитан, хората няма да гласуват за него".