Изобщо нямаше нужда от такъв закон. Защото и без него в Китай можеха да бъдат задържани и хвърляни в затвора хора, за които държавата смята, че нарушават обществения ред. Ето само три примера: за “подстрекателство към преврат” на 11 г. лишаване от свобода беше осъден Нобеловият лауреат за мир Лю Сяобо; за “сепаратизъм” доживотен затвор получи уйгурският професор Илхам Тохти; "държавна измяна" пък гласеше обвинението срещу журналистката Гао Ю, работила впрочем и за Дойче веле, осъдена на 7 години лишаване от свобода.

Хардлайнерите в китайското ръководство явно обаче са достатъчно силни, за да се преборят и за закон. Така всичко ще си продължи както досега, само че това вече ще бъде легално. Законът упълномощава властите да вземат “всички необходими мерки за осигуряване на суверенитета и хармонията на държавата”.

И резултатът не закъсня: нямаше и седмица, откакто законът беше приет, в края на миналата седмица полицията проведе масирана акция в цялата страна, при която бяха задържани, получиха призовки или просто изчезнаха безследно над 50 правозащитници и адвокати - без каквото и да било официално обяснение. Между тях и адвокатите на уйгурския професор Тохти.

Защо сега?

Кой стои зад това? И означава ли този закон разместване на властовите позиции в китайското ръководство? Или е компромис в полза на хардлайнерите, за да се разправят те с неколцина адвокати? А може би арестите са в интерес на правителството и лично на първия държавен и партиен ръководител Си Цзинпин, който, предвид на дълбоките реформи и икономическото положение, иска на всяка цена да запази страната стабилна?

Онова, което със сигурност знаем, е че партийното ръководство е много по-разногласно, отколкото се приема на Запад. Сигурно е също, че макар повечето китайци да приемат арестите с безразличие или дори да ги одобряват, това е само защото инакомислието в Китай няма тъй здрава традиция, каквато има на Запад. Повечето китайци трудно могат да се поставят на мястото на дисидентите. Само че произволът и непрозрачността на правителството и партията предизвикват гнева на все повече хора. Всеки ден те самите стават жертва на произвол и непрозрачност, а това ги разгневява.

С новия закон за сигурността правителството преразпределя властта отново в своя полза, като обявява почти всички сфери за въпрос на “националната сигурност”. Спектърът се простира от териториални въпроси, като този за островите в Южнокитайско море, Антарктика и дори в космоса, до екологични проблеми, сигурността на храните и религиите. А също и засиленият контрол върху интернет и строгото регулиране на чуждите фирми.

Пекин стяга юздите

Със сигурност Китай не е единствената страна, движеща се правно в една сива зона, за да задуши в зародиш потенциалните опасности. Американският затвор в Гуантанамо е сходен пример. Само че в САЩ той е изключение. Адвокатите могат поне да се борят срещу него – без страх, че заради това могат да бъдат арестувани. И те имат реален шанс мандантите им да спечелят делата. В Китай това не е така - особено пък след приемането на новия закон за сигурността.

Парадоксално е, че колкото повече страната се отваря и обвързва с останалия свят, толкова по-здраво Пекин затяга юздите. Междувременно вече се дискутират още три подобни закона: срещу тероризма, който би задължил китайските интернет фирми да оставят в програмите си скрити задни вратички за правителството. Не сме забравили как в началото на тази година китайските власти настояха чуждестранните банки да разкрият кодовете на фирмения си софтуер, за да им бъдела осигурена по-качествена защита. Подготвят се и други два нови закона - за по-строг контрол върху чуждите неправителствени организации, както и за допълнително ограничаване на чуждестранните инвестиции.

И за тях може да се каже същото, както и за закона за сигурността: населението може и да приеме добре следенето изкъсо на чуждите компании и чуждите неправителствени организации. Увеличаването на произвола и непрозрачността обаче са висока цена, която плаща за това президентът Си Цзинпин. Защото тези мерки само временно укрепват властта му.