По този повод „Берлинер Цайтунг” прави лирично отклонение, посветено на… НДК:

„Една грандиозна институция, която играеше важна роля в живота на милиони хора, избра за своя сетен дъх съвсем подходящ декор: осмоъгълника, изграден от 300 хиляди тона бетон и стомана, издигнал се на 51 метра височина. Бронзовото слънце над главния вход има диаметър от цели седем метра, но на снимки изглежда просто като някакво тъмно петно. Твърди се, че НДК в София е тежък колкото Айфеловата кула, само дето му липсва нейната филигранна структура. НДК прилича повече на АЕЦ или на ядрен реактор. Тъкмо под неговия покрив на 9-ти януари 1990 година се събраха делегатите от страните-членки на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). Тогава се проведе 45-тото, последно съвещание на социалистическата организация за стопанско сътрудничество. Но по време на самото съвещание никой още не знаеше, че то ще е последното.”

СИВ възникна като опит на така наречените „братски социалистически страни” СССР, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, България, ГДР, Албания, Монголия, Виетнам и Куба да създадат свое собствено икономическо пространство, което не зависи от останалия свят. (Югославия беше асоциирана към СИВ, а Северна Корея имаше статут на наблюдател.) СИВ по замисъл трябваше да отвърне на предизвикателството, отправено от САЩ с плана „Маршал”. По-нататък идеолозите на СИВ го развиваха като алтернатива на Европейската икономическа общност (ЕИО) и на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР).

Стокообменът между страните от СИВ беше организиран на базата на дългосрочно планиране (петгодишни планове) и твърди цени, които се изчисляваха в тъй наречените „преводни рубли”. Официално оповестените цели на организацията гласяха: „Ускоряване на икономическия и техническия прогрес, непрекъснато повишаване на производителността на труда и на благосъстоянието в социалистическите страни.”

Под диктата на СССР, който изнасяше най-вече евтин газ и петрол, останалите страни също определиха свои приоритети. Така унгарските автобуси „Икарус” пътуваха из целия Източен блок, металорежещите машини и електромоторите идваха от ГДР, България първо се специализира в мотокарите, а после – в компютрите. Тази специализация позволяваше на отделните страни да изградят огромни производствени мощности, които в един момент се превърнаха в ужасен проблем, защото СИВ рухна, а някогашните клиенти вече не искаха съответните стоки.

Още преди драматичното януарско заседание в София на всички (освен може би на Куба и на Виетнам) им беше ясно, че плановата икономика е обречена. Самият Съветски Съюз предложи страните от СИВ да се нагодят към световните пазарни цени. В българската столица делегациите спориха не толкова за целта, колкото за темпото. Страни като Унгария, които се бяха запалили по икономическите реформи, настояваха да напуснат СИВ колкото е възможно по-бързо. На срещата в София унгарците оповестиха предстояща сделка с японската фирма „Сузуки”, която скоро щеше да започне да произвежда автомобили в Унгария.

До този момент в рамките на СИВ само четири страни имаха право да произвеждат автомобили: СССР, Чехословакия, ГДР и Румъния. Така че в София веднага се отвори първата голяма пукнатина в СИВ. Делегацията на ГДР настояваше на страните да се даде повече време за пазарно стопанските реформи. В крайна сметка делегациите решиха да създадат специална комисия, която обаче така и не заработи.

Съветът за икономическа взаимопомощ не се събра никога повече, а на 28-ми юни 1991 година беше официално разпуснат. „Затова пък НДК в София още си съществува” – с лека ирония коментира „Берлинер Цайтунг”.