За месец явни и скрити пазители (политически, мафиотски, медийни) на статуквото опитаха целия си изтъркан арсенал от средства, за да омаловажат, оклеветят, провокират, сплашат, разединят и обезсилят протеста. Не успяха. Той сменя маршрутите си, но продължава неотклонно да следва "пътя" си. С все същата упоритост и гордост. С изобретателна артистичност и усмивка, които превръщат гнева в положителна енергия.

"Мекият" протест и "твърдите" действия

И все пак сред част от протестиращите все по-ясно се виждат нетърпение и изнервеност. При липсата на очаквания резултат естествено мнозина се питат: "Не сме ли "прекалено меки", какво можем да постигнем с нашата цивилизованост?". "Нищо", отговарят някои и предлагат да се премине към "по-твърди" действия. Но дали "по-твърдите" действия ще свършат работа, дали ще накарат вкопчилите се във властта управляващи да отстъпят? Това е спорно.

Теоретично идеите за "втвърдяване" на подобни протести разчитат, че от другата страна ще последва твърда реакция и получилият се сблъсък ще направи запазването на властта трудно и дори невъзможно.

Този сценарий обаче не е задължителен. Възможно е "ударът" на протестиращите да "увисне във въздуха" и да послужи единствено като потвърждение на насочените срещу него пропагандни тези. Като даде основание на хора като Волен Сидеров да кажат, че са били прави - че протестиращите са лумпени, превратаджии и терористи, които се стремят да предизвикат хаос, размирици и гражданска война. Всъщност тайните стратези на статуквото желаят и очакват точно това. Именно те имат сметка от хаос и размирици, затова и се опитват да ги предизвикат. Ако успеят, протестът би загубил част от моралния си облик, а с нея - и част от силата си.

Тези дни чух някой да пита: какъв е този протест без поне един счупен прозорец и без поне една счупена глава? Именно в това обаче, на фона на многоликата протестна вълна по света, е уникалността на българския протест. В тази уникалност може би е не неговата слабост, а неговата сила. Тя със сигурност много повече дразни и изнервя управляващите, тя, рано или късно, ще ги извади от равновесие, ще ги накара да сбъркат и ще ги принуди да отстъпят.

Това може би все още не личи ясно. Но ефект така или иначе вече има. Първо като съюзник на протеста се самоопредели президентът. След това с безпрецедентна откритост и категоричност на страната на протеста застанаха двете най-влиятелни европейски страни. Което е ясен знак, че натискът и изолацията на управляващите се засилват и отвън.

Промяната вече е в ход

Целта на протеста не е просто да падне това правителство, да се свали от власт един, за да се качи друг. Целта е, който и да е на власт, да се промени моделът, да се разкъса мафиотското срастване между политика и олигархия, обхванало цялата държавна машина, подкопало върховенството на закона, подменило демократичните процедури и заграбило публичните институции и ресурси. Постигането на тази цел няма да е лесно. Промяната ще е трудна и постепенна. Но, колкото и да не ни се вярва, тя вече е в ход. Неин двигател и гарант за успех са активните граждани.

Те вече не просто предотвратиха, а направиха невъзможна в бъдеще всяка наглост като назначението на Пеевски, като ден след ден прокарват все по-ясна разграничителна линия между допустимото и недопустимото. Затова всяка вечер на протеста означава още една малка победа на промяната.

С упоритост, постоянство и търпение лека полека гражданите ще направят тази граница все по-трудно преодолима и ще принудят партиите да се съобразяват с нея, ако не искат да изчезнат. Днешните управляващи грубо прекрачиха тази граница и рано или късно ще бъдат принудени да си платят. Колкото повече отлагат, толкова по-висока ще е цената.

Автор: Я. Бояджиев/Редактор: М. Илчева