Из световния печат се завъртя една снимка с иконографски характер: на нея със сведени глави 20 генерали и адмирали се спускат надолу по стълбите на паметника на Ататюрк с всичките си златни акселбанти, ордени и медали. Изглеждат като ученици, които не искат да се набиват на очи. Учителят, който ги води, е цивилен: Реджеп Тайип Ердоган. Единствено той е с тъмни очила - трудно е да се разбере в какво точно бъдеще е вперил взора си.

Бъдещето вече не е в ръцете на военните

Едно нещо обаче е достатъчно ясно - това бъдеще вече няма да се решава в генщаба. Да обезвласти държавата в държавата, винаги е била за Ердоган втората цел на присъединителните преговори с ЕС и свързания с тях каталог на европейските добродетели. Оттогава насам обаче носителите на еполети обаче бяха подложени на нови унижения и позиците им бяха допълнително разклатени от съзаклятието, станало известно като "Ергенекон", истинско или не, срещу правителството на Партията на справедливостта и развитието, партията на Ердоган и на неограничените му нагоре претенции за властта.

Десетки висши офицери бяха арестувани и още очакват процесите си. Когато неотдавна предстояха повишавания в звания и длъжности, военното командване се опита да издигне няколко от подследствените си другари. След като този опит бе провален от правителството, което поиска надеждни, ислямски командири, те предпочетоха оставките. Може би от старомодни убеждения за честта, но със сигурност от реалистично разбиране на безпомощността си.

Онова, което се разиграва в Турция - колкото бавно, толкова и неумолимо - е едновременно и двете: борба на културите и борба за властта. Резултатът обаче е от значение, далеч надхвърлящо границите на страната със 70 милиона жители между Черно и Средиземно море, не само за народитe по древния "Път на коприната" и за арабите в Близкия изток, за Иран и Израел, но също така и за бъдещето на ЕС, държал досега турците на разстояние, както и за структурите на НАТО, където Турция без сама да предприема стъпки, се озова от фланга в центъра на отбранителната линия.

Неясната турска дилема

Геополитическата позиция на Турция между континентите съответства на разположението й между културите. Западно-светско от една и източно-ислямско от друга страна. Онова, което не се разбира достатъчно извън Турция, било то във Вашингтон, Брюксел или Берлин, е особената историческа дилема на турците, според която демокрацията и светската държава не си пасват нито исторически, нито политически. Носители на принципите на светската държава от Младотурската революция насам са военните в страната, които обаче генетически хранят твърде малко симпатии към демократичните норми и порядки.

Османската империя, разпростирала се в най-добрите си времена между Адриатика и Персийския залив и владяла обширни райони от Северна Африка, управлявала Средиземноморието, бивш ужас за европейците, в крайна сметка се превръща в "болния човек на Босфора". Съвременна Турция се ражда през Първата световна война. Държавата основава победителят от Галиполи през 1915 г., Кемал Паша, когото до ден днешен наричат "Ататюрк" т.е. "баща на турците" и едва ли не боготворят. Военна власт или не, но генералите са достатъчно умни, за да държат Турция по-надалече от Втората световна война.

Още преди края на войната отново контролът над проливите осигурява на Турция особеното внимание от страна на военния флот на САЩ и подсигурява политиката на противостоене срещу Съветския съюз. Още преди Германия да се превърне в "централен фронт" на Студената война, президентът Труман обявява през 1947 г. защита за Турция от попълзновенията на Сталин и полага основите на Северноатлантическия съюз. Не е чудно, че военните претендират за водеща роля и я налагат до настъпването на неудържимия възход на Ердоган и неговото ислямистко ретро-движение, което в наши дни се опитва да съчетае османската и ислямската традиция с държавната власт от западен тип. С крути мерки, а именно в отношенията към пресата, и с неясен засега изход.