„Евросъюзът заяква от кризите” – тази баналност принадлежи към стандартния репертоар на европейския обединителен процес. Германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер обаче току-що предупреди да не бъдем наивни. Според него, този път всичко било другояче, а медиите в цяла Европа свеждали гръцката криза до едно: сериозно изпитание за целостта на ЕС. Особено във френската и в британската дискусия непрекъснато се повтаряло, че в кризата ни липсва солидарност, че непрекъснато се налагат тесногръди национални интереси и че днес отчетливо се виждат дълбоките бразди в политиката и икономиката, които разделят Европа. Удивителното е, че в тази дискусия най-вече англосаксонските медии и блогове са пълни с гняв и жлъч срещу Германия, която, видите ли, дължала на Гърция неограничена солидарност. Но един момент! Та не бяха ли тъкмо британците онези, които отхвърлят всякакви изисквания за солидарност? Дали пък в случая различните страни от ЕС не се мерят с различен аршин?

Стане ли напечено – Германия плаща

На германците се приписва хем някаква данъчно-политическа „дребнавост”, хем неоколониален стремеж към власт, всъщност обаче гневът на англосаксонците към Германия произтича най-вече от разочарованието. Защото в продължение на десетилетия в ЕС важеше неписаният принцип: ако стане много напечено, Германия винаги ще плати. На този принцип разчиташе и правителството на Ципрас. Винаги, когато в Евросъюза трябваше да се решават проблеми или да се постига някакъв компромис, Берлин беше готов щедро да плаща. За това, разбира се, си има исторически причини. Тази готовност можем да я наречем „специален германски принос към изграждането на Европа”. Тъй или инак, въпросният принос не е вечен.

Помечтай си, Франсоа!

Ето обаче, че от Франция, където често обвиняват Германия в липса на европейска визия, сега идва една стара идея в нови одежди. Днес имаме нужда не от по-малко, а от повече Европа, тъй че нека направим нещо като авангарден съюз, призовава президентът Франсоа Оланд. Но ние същата дискусия си я водим вече от двайсетина години под надслов „Европа на две скорости”. Тоест: няколко държави доброволно се обединяват и създават свои общи институции, останалите членки на ЕС спокойно могат да се движат по-бавничко. Френският президент е направо ентусиазиран: нека да създадем общо европейско правителство със собствен бюджет и собствен парламент! Помечтай си още, Франсоа! А после ни кажи дали финансовият министър ще бъде французин или германец. И като стана дума за финансови министри: та нали тъкмо Волфганг Шойбле, който в хода на кризата беше засипан с какви ли не обиди, още през 90-те години се опита да прокара идеята за „вътрешно ядро” на европейската интеграция.

Как ли ще стане?

В сегашния дебат около европейските визии и цели възниква някаква хаотична смесица от европейска културна история, идеали, схеми и таблици, отписване на дългове и национално достойнство. Всичко това се заплита в същинско кълбо от идеологии и мечти за един по-добър свят. И човек започва да губи представа кои са „двете скорости” и коя от тях е по-добрата. Дали животът наистина ще стане по-хубав, ако днес Франция и Германия допълнително задълбочат интеграцията помежду си? Та нали в момента нашите френски съседи са изправени пред планина от неосъществени реформи, трябва по някакъв начин да поставят под контрол преливащата от всички фуги социална система и да овладеят вечно будния френски революционен дух? В Германия пък – обратното. Тук се натрупа твърде много неолиберализъм, отвориха се социални рани, които имат нужда от мехлем, но независимо от това германецът масово се смята за маниак на тема спестовност и ред. Представете си сега как тези две държави бързо се обединяват, създават общи правила и зачеват новото европейско правителство…

Въпреки кавгите: ползите са много повече

Живеем във времена на кризи и падения, на взаимни обиди и непрекъснати скандали. Мигар точно сега е моментът за такъв храбър скок напред в бъдещето? По-скоро не. Да не говорим, че и старата опасност си остава: Евросъюзът все още може да се разпука на какви ли не групички по географски, икономически и политически признак. А това би означавало край на целия проект. И кои ли държави в ЕС доброволно ще приемат място във „втора класа”, сред оставачите, длъжниците, противниците на реформите? Страхливостта може да парализира Европа, но прекалената храброст може да я убие. Нека не се самоубиваме само защото семейството се е изпокарало. Да, настроението вътре в Евросъюза отдавна не е било толкова скапано. Но следващата голяма криза, вече отвъд Гърция, положително отново ще ни припомни огромните предимства, които ни осигурява нашата в момента изпокарана фамилия.