Плонжът на тодорживковия зет към твърдата земя идва от много високо. ”Принцът от Ючбунар” бе озаглавила оняден статията си за него във в-к ”Труд” Валерия Велева и образът е точен. Вярно, че идвайки от Ючбунар, а не от Бъкингамския дворец, Славков беше принц от вид порода, каквато можеше да вирее само редом до цар от село Правец. Но и в ония условия принцът си бе принц, над всичко и всички, позволяващ си да прави каквото си иска и да не дава сметка никому. Хем арабия с простосмъртни и подчинени, хем безценна връзка за бившите му колеги от тима по водна топка, хем бързо овладял тънкостите на дворцовите интриги тарикат, хем и знаещ точно какво иска и как да го има.

Ала странното в случая с лицето Славков не е неговото минало, то в комунистическа България и не можеше да бъде друго. Странното е, че въпреки бурните кръстосващи се ветрове на прехода към демокрация, той, вместо да бъде отвеян в забрава, обратното, успя някак да си завладее своя територия. И стана цар. Стана цар и с помощта на други, разбира се, било подбирани грижливо за дворцов антураж, било с благословията на наивни благородници от рода на маркиз Самарандж. Но тъй или иначе, такава е предисторията на въпросния плонж към твърдата земя. Фактори в житейски път, наредени един до друг като зрънца на броеница и водещи неизбежно към такова реене във висините, в което само стабилността на характера е способна да предотврати плъзване в пропастта.

С една дума на Славков му е било нужно точно онова, което Ючбунар не е можел да вложи в неговите гени. Народът казва ”пази Боже сляпо да прогледа”, на което смисълът е ”никога не губи чувството за мярка”. А през всичките тези 15 години след прословутият пленум на ЦК на БКП от 10 ноември 89-та година Славков лично се погрижи целият народ да види как прогресивно губи именно чувството за мярка. И как май не си дава сметка, че територията на неговото управление вони все по-силно на гнило, че картината в сферата на тъй наречения олимпизъм и в професионалния футбол е пример за поговорката, че ”рибата се вмирисва откъм главата”. Демонстративна слабост на царя към чашката с шотландска ракия, непукизъм пред факта, че проклетата телевизия показва всички детайли от 50 сантиметра разстояние, дебелашки хумор, но досущ с маниера на покойния му тъст и на всичкото отгоре, като капак не само тъпи политически изказвания по адрес на НАТО, американците, Европейския съюз, Ирак и пр. и пр., не само още по-тъпо регистриране на собствена някаква си партия, ами и кандидатура за президент на републиката. Изобщо образ, в който мислещите хора лесно биха съзряли признаци на физическа и нравствена деградация.

Личното ми мнение е, че царът Славков беше до тук. Това не е скандал за три дни. Решението на Комисията по етика на Международния олимпийски комитет още отсега предрешава нещата. Разследването до юли 2005-та е формалност. Презумцията за невинност до доказване на противното е уставно изискване. Но изхвърлянето на Славков е неизбежно. Нищо не може да го спаси.

Сега обаче остава да видим дали пък падналият на твърдо в МОК няма да живне на местна почва. Циркът може да се окаже страхотен. Защото царят Славков седеше в България на два трона. Единият наистина вече не трябва да броим, но около другия винаги са се въртели много пари. И много играчи, естествено. (Не футболисти, разбирате какво искам да кажа.) Истинските играчи във футбола не са на игрището, те са от дворцовата свита на царя. Но са и от един доста сенчест ъгъл на сцената. Интересите се огромни, царят досега местеше и разместваше, но в столицата и навсякъде из провинцията антуражът държи и досега ключовите позиции. От време навреме проехтяваха изстрели и падаха мъже със смешни прякори или отвличаха някой и друг син на футболен бос. Може ли при тези интереси царят Славков да си остане на втория трон, след като е бил изхвърлен от първия?

Не, мисля, че дори у нас такова нещо не може да се случи. Признак, че и вторият трон се клати бе камата Стоичков начело на националния отбор. Твърде многозначително събитие, ао антуражите винаги и навсякъде показват остро усещане за посоката на вятъра. Но и политическата класа е невъзможно да приеме оставането на Славков като шеф на професионалния футбол. Не, пътят на Иван Славков и у нас беше до тук.

Но не му берете грижа. Сигурно е, че няма да живее само от пенсия.