Това са част от тезите на колегата Александър Андреев в интервю пред списанието на Хелзинкския комитет „Обектив”:

„Обектив”: Познавате процесите по разсекретяване на архивите на Щази и позакъснялото отваряне на досиетата на българската Държавна сигурност. Кои са същностните различия в начина, по който протекоха дискусиите за дейността и ролята на бившите комунистически тайни служби в Германия и в България? Кои са основните грешки, които допусна българското общество?

А. Андреев: „Главната разлика е, че в Германия става дума за архиви на вече несъществуващата държава ГДР. Тоест, обработката на архива на Щази е по-изчистена от политически шум, много по-рядко се намесват аргументи за „национална сигурност”, опазване на активни офицери или агенти, партийно-политически съображения. Освен това архивите на Щази бяха спасени и опазени в сравнително пълен обем благодарение на бързата реакция на гражданските формации в бившата ГДР. Българската опозиция в края на 1989 и началото на 1990 г. пропусна да го стори своевременно, в резултат на което са били унищожени все още неизвестен обем архиви.

Между воайорството и заклеймяването

Втората важна разлика е, че германският закон има лустрационни елементи, а българският - не. Лично за съм раздвоен кое решение е за предпочитане. Трето: поради обстоятелства, свързани с т. нар. „национален манталитет”, с дискусионната култура, а не на последно място и с финансирането на гигантската дейност по обработването на архивите, в Германия дискусията се води много по-задълбочено и целенасочено, отколкото в България.

Българската дискусия, уви, има доста „списъчен” характер, тя непрекъснато се лашка между сензацията и възмущението, между воайорството и заклеймяването, между политическите игрички и биографичните оправдания. За съжаление, българското общество все още не е развило достатъчно инструмента на задълбочената обществена дискусия, поради което не съумява да помести тази изключително важна тема на съответното й място в съзнанието на хората.”

„Обектив”: Екатерина Бончева заяви, че „документите трябва да бъдат четени подробно, защото става дума за различни човешки съдби и не можем да сложим всички под един знаменател”. Доколко основателни са упреците, че сегашното четене на досиетата изравнява разликите между хората, защото публикуваната информация се свежда само до списъци, а списъкът е беден и „несправедлив жанр”(Пламен Дойнов)?

Кои са били най-лошите?

А. Андреев: „Напълно съм съгласен с този извод. Но документите трябва да бъдат четени през още няколко филтъра. Наскоро с приятели обсъждахме и още един въпрос, който е много важен за моралното здраве на обществото: кои всъщност са били най-лошите? Политическото ръководство на страната, което е давало поръчката? Изпълнителният орган, тоест самата ДС с отделите и офицерите си? Или доносниците? Пак за моралното здраве на обществото е много важно да се приказва и за отговорността на онези - на повечето измежду нас, всъщност - които бяхме съвременници и макар да не сме участвали в мръсната игра на ДС, сме я приемали едва ли не за нормалност. Пак в самокритичен план: преди да поставим доносниците и офицерите на позорния стълб (където им е мястото), трябва да говорим и за тоталната аморализация и деморализация на онова общество. За обстоятелството, че освен мрежата на ДС имаше и други мрежи, функциониращи отвъд морала. За многобройните привилегии, за принадлежността към определен елит, в крайна сметка за връзките, чрез които, сигурен съм, повечето от нас по онова време поне спорадично си набавяха статути и блага.”

„Обектив”: Твърдите, че българският закон за досиетата е добър. Кои са все пак пропуските и слабите места на този закон, респективно какви поправки трябва да бъдат направени, за да бъде разширен достъпът до документите на ДС?

Да се осветлят ВСИЧКИ

А. Андреев: „Най-слабото място на закона е сложната плетеница от дати и периоди, стесняващи кръга на хората, функциите, длъжностите, които подлежат на осветляване. Според мен би трябвало, макар че такова решение е политически неосъществимо, да се създаде проста и разбираема рамка: офицери, сътрудници и т.н. на ДС в периода от създаването до закриването й, като се запази списъкът на релевантните обществени групи, които да се осветляват без ограничение във времето. С други думи, да се осветлят ВСИЧКИ, заемали или заемащи съответните позиции, без покойниците.”

„Обектив”: Заявихте, че архивите на Първо главно управление са може би най-интересни за четене и ще ни поднесат изненади. Какво имате предвид? Смятате ли, че след тяхното отваряне ще научим наистина нещо за т. нар. външнотърговски дружества и източването на Народна република България?

А. Андреев: „В сравнение с Германия, където Кръглата маса в бившата ГДР взе решение за унищожаване на архивите на източногерманското разузнаване, в България архивите на ПГУ теоретично са достъпни и това е огромно предимство! Разбира се, НРС пази и ще пази на кръв тези архиви, но все пак комисията може да извлече от тях информация по много важни въпроси, включително и споменатите от вас. Ето и още: „мокрите поръчки” зад граница, ДС и фирмите-папки, възникването на българска олигархия. ДС и възникването на престъпни мрежи в България. ДС и контрабандните канали. Кражбата на технологии, проектите „Нева” и „Монблан”. Операциите срещу НАТО, след като днес България вече е член на тази организация.

Много важен аспект, свързан с дейността на шпионите по цял свят, е изключително съмнителната от правна и морална гледна точка легитимация на професията им. С други думи, допустимо ли е държавен служител да получава задачата да нарушава законите на чужди страни? Защото шпионите правят тъкмо това, нали? Дългогодишният директор на ЦРУ Уилям Колби в разговор с Ориана Фалачи описва тази дилема с типичния за повечето шпиони цинизъм: „Изобщо вие ме питате следното: една нация има ли правото да използва собственото си разузнаване спрямо друга нация чрез нелегални и незаконни дейности? Ами във всяка страна съществува закон, който отговаря отрицателно. И почти във всяка страна това се прави. Незаконно е, но всеки има правото да го върши.” Както се казва: коментарът е излишен.”

Доносникът и ченгето - прилики и разлики

„Обектив”: Кои са основните манипулации и мистификации около дейността на комунистическата Държавна сигурност и днешното разсекретяване на архива й? Мога да започна с две от тях - че е възможно да се окажеш сътрудник на ДС без да си знаел това и без да си подписвал нищо и че има несъизмерима разлика между Шесто главно управление и всички останали управления на ДС, или както го каза с други думи бившият сътрудник на Трето управление на ДС Тодор Батков, „трябва да се срамуват всички, които продължават да слагат в един кюп разузнавачи и жалки доносници”.

А. Андреев: „Не съм работил достатъчно дълго и задълбочено с архивите на ДС, за да твърдя със сигурност, че може да има или да няма манипулации. Склонен съм да мисля, че сътрудничеството е безспорно, когато има подписана декларация и поне един писмен документ - донесение, доклад, както щете. Напълно е възможно обаче да са били „водени” и мъртви души - заради плана и отчета.

Да, разлика има, и то огромна, но в обратната посока. Вярно, доносниците са вършели доста гадна „работа”, ровейки се в мръсното бельо. Тяхната дейност безспорно е морално осъдителна, дори възмутителна. Но, първо, много от тях са я вършили под натиск. И второ - тук ще кажа нещо, което навярно звучи предизвикателно: доносници ставаха главно хора, които нямаха друг достъп до привилегированите обществени сфери, не притежаваха много други качества и умения, с две думи, скромно скроени и в повечето случаи нещастни хора. Не че ги ожалвам, просто така си представям обобщения портрет на доносника. Докато онези, които са „работили” за другите отдели на ДС, са взимали решението си в повечето случаи доброволно и по убеждение. Разбира се, и с користни мотиви. А това е много по-лошо, защото си имаме работа с „рецидивисти” на тайната власт, с хора, които са убедени, че практикуването на тайна власт е нещо правилно.

Това е и най-актуалният въпрос при отварянето на архивите: за противоречието между тайната и явната власт. За почти еротичния стремеж към тайна власт. За проблематичното прескачане от сферата на тайната в сферата на явната власт - политици, дипломати, съдебна система, медии.”

Истината боли

„Обектив”: Социолозите говорят за „траен обществен неинтерес” към темата за досиетата. Как трябва да бъде преформатирано говоренето за ДС и нейния архив, че да предизвика интереса и вниманието на обществото и да развенчае митовете и манипулациите, свързани с дейността на репресивната комунистическа машина и нейното влияние в годините на прехода?

А. Андреев: „Поколенията, които са били на смислена възраст по времето на НРБ, са длъжни да намерят правилния дискурс, включително и заради самите себе си. Защото по-младите вече интерпретират всичко в черно и бяло, а ще дойде ден, когато ще потърсят и сметка на своите родители и прародители - така, както стана през 1968 г. в САЩ и в Европа. И тогава много ще боли, ако младите (с пълно основание) поискат от нас истина и разкаяние, но не познават фактите. С други думи, нашите поколения са длъжни максимално честно да „обговорят” онези времена, включително и когато това е мъчително и болезнено. Трябва, например, да се говори и пише за същината на различните периоди на НРБ, когато се говори за дейността на ДС. Защото едно е било през 40-те и 50-те години, друго - през 60-те, съвсем трето - през 70-те и 80-те. Формулирано опростенчески, това е разликата между убийство, лагер, затвор, изселване, уволнение и сърдитото мърморене на ДС в края на НРБ.”

Александър Андреев в интервю пред списанието на Хелзинкския комитет „Обектив”