Коментар от Емилия Милчева

Дали защото човек се асоциира със стадно множество, а различните - с “черна овца”, но за бунтарите винаги има пазар, в политиката или в изкуството. Полезно за оцеляването и социума е да си конформист, трудно е да си бунтар - и тъй като искаме да сме смели, а често не ни стиска, бунтарите ни харесват. Те изкрещяват това, за което тихо роптаем, гневят се, когато ние махаме уморено с ръка и не се боят да са малцинство.

Бунтът, антисистемното поведение и говорене винаги продава, все едно дали  бунтарят пее: “Малко момченце намери граната и понатръшка два-три депутата./ Баба и дядо му дали наган, вкъщи напразно очакват Доган” от “Малка политическа” на Каналето - или “Your future dream is a shopping scheme cos i/ I wanna be anarchy!” от Аnarchy In The UK на Sex Pistols.

В политиката на XXI век анти-истеблишмънт движенията и несистемните играчи вече са тренд, провокиран от бунтовете срещу довчерашните елити в глобален план и нестабилност и напрежение между и в доминантни сили на политическия пазар. Независимо дали става въпрос за Пиратската партия в Исландия, Движението 5 звезди и Лигата, днес управляващи Италия, но изправени пред предсрочни избори, “Атака” в зората си през 2005 г. - или неродената още партия на Слави Трифонов “Няма такава държава”, списъкът е дълъг.

Някои блеснаха и затихнаха, като крайнодясната “Златна зора” в Гърция например. Ултранационалистическата формация, родила се в началото на гръцката криза успя да завоюва политическо представителство от 18 места в парламента със своята антимигрантска реторика, но на изборите през юли дори не прескочи прага от 3% с резултат от едва 2.93% от гласовете.

Модата: “несистемни играчи”

Несистемните партии и играчи вече са толкова много, че самите те станаха система, изградиха своя инфраструктура и международни връзки, както направиха евроскептичните формации.

Запазена марка на “несистемните” са гневът и възмущението, призивите за радикални промени - защото “политиците не стават”, обещанията, че могат да очовечат политиката, да накарат “ония Горе” да се стреснат и погрижат за “тези Долу” и “народът да живее нормално”. Изобщо това, което си говорим в кръчма, само че изречено на висок глас.

Те дават надежди и разпалват страхове, вместо да ги успокояват, засилвайки напрежението сред своите конкуренти - системните формации. Макар че в повечето случаи са мутации на класическото дясно и ляво в краен вариант, или маскирани като антисистемни, каквото беше например Движение “Гергьовден”.

Но съдбата на несистемните играчи е една и съща - когато станат част от системата, която (уж) искат да променят, системните се възползват от тях, а ние спираме да ги харесваме и да ги подкрепяме на избори.

От мегафона до частната галерия

Спомнете си ранния Волен Сидеров от 2005 г., с кожената тужурка от митингите. Тогава “Атака” влезе за първи път в парламента с 8.93% от гласовете, осигурили ѝ група от 21 депутати, а лидерът ѝ нарече “политически Франкенщайн” бъдещия кабинет на БСП и ДПС. Минаха години и илюзиите на мнозина се изпариха - политическите действия на “Атака” бяха в унисон с интересите на ДПС и магната-депутат Делян Пеевски, а през май 2013 г. “Атака” осигури кворума, за да бъде избран кабинетът на БСП и ДПС с премиер Орешарски.

През всичките тези години Сидеров, получил прозвището “златен пръст”, подкрепяше не само БСП и ДПС, но и ГЕРБ, на която партнира и в момента. “Бунтарят” с мегафона смени тужурката със скъпи елегантни костюми и вече е собственик на галерия. На последните парламентарни избори през 2017 г. “Атака”, НФСБ и ВМРО, съюзени в Обединени патриоти, спечелиха малко повече от ранната “Атака” - 9.31%. А сидеровата формация днес е отлъчена от обединението и със затихващи функции.

В устата на ламята

Факт - всеки антисистемен, който влезе в политиката, престава да е такъв и става част от статуквото. Причината е лесна за отгатване: целта на политиците е да печелят избори и затова ще направят всичко, каквото е необходимо.

Бъдещата партия на Слави Трифонов изглежда антисистемна по наименованието си и предлага политическа алтернатива, която на пръв поглед прилича на срутване на сегашната политическа и съдебна система. В стилистиката на българския приказен фолклор и сценаристите на Шоуто, можем да кажем, че Трифонов е решил да влезе в устата на ламята, вместо да я убие като свети Георги.

Имаше достатъчно възможности да се убеди във втория закон на Нютон - че сила, действаща на системата отвън, води до ускорение на системата. Най-големият аргумент за това е националният референдум, който Шоуто на Слави организира през 2016 г., на който гласуваха 3.4 милиона българи. Изглежда, че толкова им беше писнало от “политическото”, че казаха “да” на мажоритарни избори в два тура, партийна субсидия от 1 лев, 120 вместо 240 депутати и т.н.

Само че когато Трифонов стане част от статуквото, разкрития като тези за раздадените неправомерно повече милиони за партийни субсидии ще бъдат тълкувани като “компромати”, а телевизионният му проект “Седем осми” - като подобен на партийната атакистка телевизия Алфа или социалистическата “Българска свободна телевизия”. И ако сега мълчи и оставя камъните да се трупат в двора му, все ще трябва да отговори на въпроси откъде ще се финансира политическият му проект, с кои политически сили ще си партнира и дори харесва ли кандидатурата за главен прокурор (нали предлага обвинител №1 да се избира пряко от народа). 

Това е то ламята.