Горани, бошняци, торбеши, помаци - тези мюсюлмански общности трудно се вместват в националните рамки на балканските държави. Швейцарското издание "Нойе Цюрхер Цайтунг" (НЦЦ) дава за пример Рестелица - малко селце в Южно Косово, на границата с Албания и Македония. Когато училищният звънец удари, децата там се разделят на групи в зависимост от езика, на който се преподава – босненски или сръбски.

Изданието отбелязва, че разликата между босненския и сръбския не е голяма, както и това, че в този район на Балканите всички деца така или иначе говорят едно и също локално наречие - смесица между сръбски и македонски. Но онова, което едните изучават за миналото на Сърбия, Косово, Югославия или Османската империя няма почти нищо общо с онова, което учат другите, пояснява вестникът. Наличието на „две училища под един и същи покрив“ е феномен, който се появи в първите години след края на войната в Босна. Но онова, което беше замислено като временна мярка за интеграция на децата на прокудените и завърнали се бежанци, на някои места се превърна в трайно състояние.

Сегрегацията в училище

Защитниците на етническата сегрегация в училище се позовават на босненската конституция, в която е записано, че представителите на трите основни етнически групи - бошняци, сърби и хървати - имат право да учат на майчиния си език. А официално признатите езици са босненски, сръбски и хърватски. Така етническото разделение се оправдава с конституционното изискване за равноправие. При това съществуват много основания да смятаме, че босненски, сръбски и хърватски са варианти на един и същи език, тъй като всеки разбира другия, обобщава НЦЦ и цитира босненският писател и професор от университета в Сараево Ненад Величкович, според когото „ не говорим за три различни езика, а за три различни разказа, представяни пред учениците на един и същи език".

Разделението на децата в училище е израз на политическото разединение на местното мюсюлманско население, отбелязва по-нататък НЦЦ. Родителите, които изпращат децата си да учат на босненски, сами се определят – също както и мюсюлманите в Босна и Херцеговина - като бошняци.

А тези, които предпочитат децата им да учат на сръбски, се определят като етнически горани, но не и като сърби, както би могло да се очаква. Думата е производна на "гора" - заради планинския характер на местностите, в които те живеят. И двете етнически групи - бошняците и гораните - са убедени, че само по този начин могат да съхранят своята идентичност, предпазвайки я от чужди влияния.

Бивши християни

И още нещо общо имат двата етноса: те имат славянски произход. Техните предци са били християни, които през петвековното османско владичество на Балканите са приели мюсюлманската вяра. След създаването на етнически дефинирани национални държави на Балканите през последната третина на 19-ти век, всяка една от тези държави се опитва да представи въпросното мюсюлманско население като „свое“: Албания прави тези опити на базата на общата ислямска религия, Сърбия и Македония – на основа на общия славянски език.

Славянските мюсюлмани от региона не винаги са се самоопределяли като бошняци - при преброяването на населението в Югославия през 1961 година много от тях са се определили като турци, макар да не говорят турски език. Десет години по-късно това се променя. На преброяването през 1971 повечето от тях вече се дефинирали - също като мюсюлманите в Босна - като мюсюлмани. Обяснението: в края на 1960-те години Комунистическата партия по политически причини създава нова нация, на която дава етническо име. Онези босненски мюсюлмани, които не са се чувствали нито сърби, нито хървати, получили възможността да се определят като "мюсюлмани", което повечето от тях и направили.

След като политическият и интелектуален елит на Босна през септември 1993 г., т.е. в разгара на войната, решава да замени понятието "мюсюлманин" с понятието "бошняк", много от етническите славяни приемат новата идентичност и  започват да се възприемат като бошняци, макар да нямат никакви родствени връзки с Босна. И до днес босненците се дефинират чрез етноса си, а не чрез гражданството си.

Прагматични идентичности

Съвсем друго е положението с мюсюлманите от славянски произход в южните и източните части на Балканите, коментира авторът на НЦЦ и дава за пример гораните и торбешите в Македония, както и помаците в Южна България и Североизточна Гърция. Според изданието, те имат по няколко различни национални идентичности, които често се припокриват. Така например помаците се самоопределят като турци, българи, гърци или мюсюлмани. Единственият непроменлив фактор за всички тях е ислямът, който те осъзнават като свой основен идентификационен белег. Етническите и национални принадлежности и до днес си остават за тези хора едва на втори план.

Всички те говорят, както и мнозинството, някакъв славянски език. Но същевременно не са християни, а мюсюлмани. Освен това другите нации се опитват да ги "притеглят"към себе си – за помаците например спорят българите и турците. Но никъде - нито в Македония, нито в България или в Гърция - тези етноси не са истински приети. Славянските мюсюлмани в течение на вековете са приели един прагматичен подход към насилствено натрапваните им национални идентичности – в зависимост от местното съотношение на силите и собствените им потребности. Тъкмо тази им национална гъвкавост обаче прави притесняваните от всички страни мюсюлмански народи в периферията на балканските национални държави по-модерни и по-европейски, отколкото онези, които се опитват да ги натикат в някакъв тесен национален корсет, пише авторът на публикацията Сирил Щигер, автор на книгата "Вече не знаем кои сме. Забравените малцинства на Балканите".