Дали можем да наречем отминалите избори “лятото на нашето недоволство”…Но я да не заиграваме със Стайнбек в една България на българите, и въобще да не заиграваме – защото твърде жестоки станаха игрите на национализъм, популизъм, покупко-продажност, прогнози, надцакване с етнически карти и други. Каква томбола бе подготвило добричкото правителство, със съвсем други подаръци и награди, а каква изненада ни скова и стъписа: седем политически сили в парламента и ничие мнозинство – победените припознават себе си като победители, а ДПС и Атака, възседнали бели коне, уравновесяват останалата неясна картина и изобщо се уравновесяват. Първите, преяли с власт и самодоволство, вторите – обзети от мрачните фанатизми на унизените и оскърбените, решени да бъдат техни пророци.

В ситуацията, гледката, диагнозата има нещо твърде депресиращо, всъщност май това дефиницията за следизборното състояние на обществото: депресия. Извира отвсякъде – от предчувствието за задкулисно подреждане и преподреждане на интересите. От досещането, че официално се говори едно, а зад клишетата за отговорно и стабилно правителство се върши друго. Раздробеното дясно също ни отчайва, излъчва безволевост и хаос и никакви работни обеди в “Шератон” не са в състояние да нахранят очакванията ни за политическа прозорливост, за решителност личните конфликти да бъдат надскочени, някой да прояви малко достойнство и да пркрачи границата на собствената си късогледа политическа кариера. Раздробеното дясно, стъписаното ляво и жалкият център в сигнално жълто – тази ли политическа класа успяхме да отгледаме и отхраним, да откъснем от плътта и духа си и да й поверим управлението на страната…Да, ето ги нашите политици, наши творения – винаги посрещани с хляб и сол и никога не замеряни с яйца или домати. Всъщност разваленото яйце, гнилият домат – това е вотът за “Атака”, за лесните и безпардонни послания на вожда им, които поставят пръст в твърде много и берящи рани, разязвяват ги, но не предлагат решения, или поне приемливи решения.

Познавам и обичам една жена, която е почти на седемдесет. Трийсет и пет години е работила като зъболекарка, днес пенсията й е едва сто лева. Болезнено честна, тя не пожела преди десетилетия да стане член на БКП, макар настойчиво да й предлагаха, макар сам Георги Димитров да й е завързал пионерската връзка. Посрещна с въодушевление промяната и въпреки,у че току-що беше се пенсионирала, отново откри някогашния си, забранен през 68

Кабинет. Додето работеше пряко сили в него, видя как всички градски секретари на БКП и децата им се замогнаха за нула време. Затова и винаги, почти яростно, вбесена от вечната несправедливост, продължаваше да гласува за СДС. Сега внучката й, твърде будно и любопитно дете, разпитвайки ме за политическите партии и изборите, изведнъж изтърси: “Баба е гласувала за “Атака”. Самата баба не ми го призна, вероятно поради някакъв особен вътрешен срам. Макар че от какво да се срамува – всеки за себе си е прав, криви са времената, както бе писал един голям български поет, Радой Ралин, който сега сигурно се е обърнал в гроба си.

Тези, които трябва да се срамуват са същите, които трябва да съставят и бъдещето българско правителство. Без много задкулисно умуване, без развращаващо разтакаване – дойде му времето да покажат какво могат. Защото недай си, Боже, Атака тръгне да ни вади от депресията…