Това можеше да се очаква: два дни след конституционния референдум в Турция германската политика включи в действие всички възможни предупреждения, които могат да се отправят срещу автократична Турция на Ердоган: да се спрат преговорите за еврочленство, да се спрат милиардите от предприсъединителните фондове, да се изключи Турция от НАТО, да се изтеглят войниците на Бундесвера от Инджирлик. Което е напълно разбираемо, защото провокациите на Ердоган преди гласуването минаха всякакви граници.

Независимо от това обаче официалните реакции на правителството в Берлин бяха успокояващо умерени: канцлерката и нейният заместник „взеха за сведение” минималната победа на Ердоган в допитването за разширяване на президентските пълномощия. На дипломатически език тази формулировка е само на крачка от осъждането. Но все пак на крачка. Правилно постъпи вътрешният министър, който малко по-късно постави акцента върху сведенията за изборни нарушения, които според него бързо трябва да се проверят. Такъв призив подкрепя и каузата на германските наблюдатели на изборите, един от които разказва за масови заплахи по време на гласуването в областите, населени от кюрди.

Всички са виновни

Не са особено приятни обаче взаимните нападки, които си разменят германските партии заради неуспешната интеграция на турците в страната. Защото над 60% от турските гласове отидоха в полза на Ердоган, а подкрепата за него беше дори още по-висока в отделни региони, като Рурската област, например.

Всъщност, всички са виновни заради буксуващата интеграция – и то вече от години, ако не и от десетилетия. Левите дълго време мечтаеха за мулти-култи и обявяваха за предател всеки, който настояваше поне за задължителни курсове по немски език. За консерваторите пък турците дълго време бяха (а отчасти си остават и до днес) просто най-обикновени гастарбайтери, които няма нужда да интегрираме. Да не говорим, че и много турци изобщо не искаха да се интегрират, камо ли да бъдат асимилирани. Вярно е, че през последните години настъпи сериозно раздвижване. Факт е обаче, че много от турците в Германия (вече второ поколение) все още не живеят истински в Германия, а както изглежда – няма и да заживеят.

Хората с турски корени в Германия са около три милиона. Едни имат турски паспорти, други – германски, трети са с двойно гражданство. Едни говорят перфектно немски, други – горе-долу, трети изобщо не владеят езика. Мнозина от тези хора обаче, включително и добре интегрираните и успешните, непрекъснато имат чувството, че не принадлежат истински към тази страна. В същото време: нима можем да си представим Германия без тях?

Да не прекъсваме контактите 

Ето защо днес, когато Турция постепенно се превръща в автократична държава, Германия трябва най-сетне да признае, че отдавна вече е страна, приемаща постоянни заселници. Да, можем да очакваме, че заселниците, идващи от други страни, харесват нашата демокрация. В същото време не бива да премълчаваме факта, че дори част от германците сякаш не я харесват. И сме длъжни да подкрепим онези доста над 30% турци, живеещи в Германия, които гласуваха с „не” на референдума. А във външната си политика, в политиката към Турция, днес сме длъжни да запазим спокойствие.

Еврочленството на Турция явно се отлага за далечното бъдеще. Но ако в това далечно бъдеще самата Турция все пак се отрезви, тогава ще станат възможни много неща, които днес изглеждат невъзможни. Ако Ердоган наистина въведе смъртното наказание, тогава вече ще е прекрачена червената линия, така е. Но едва тогава, нека не забравяме. Самолетите „Торнадо” на Бундесвера, стационирани в Инджирлик по линия на НАТО, участват в борбата срещу терористите от „Ислямска държава” – и това е съвсем правилно. А самата Турция вече отдавна членува в НАТО – и по-добре да е вътре, отколкото вън, защото така с нея по-лесно се разговаря.

Другото име на демокрацията гласи: винаги с мярка, винаги в баланс. И най-вече: да поддържаме контакта, да разговаряме едни с други. Тъкмо днес Германия трябва да покаже, че по това се различава от Турция.