Много се развълнувах, когато в понеделник прочетох съобщението с гриф "Мълния" на информационните агенции: "Мъж бута майка и дете пред високоскоростен влак". Със сълзи на очи ми минаха хиляда мисли през главата. Но всеки път в такива случаи първата от тях е: "Дано да не е някой чужденец!".

Но като баща се запитах и какво изпитват в този момент близките и роднините на жената и детето. "Как човек е способен на подобно нещо? Какво го е накарало да извърши това?", бяха следващите ми мисли. Докато не прочетох и това: предполагаемият извършител е 40-годишен мъж от Еритрея.

Налага ми се да се оправдавам

Оттам нататък е ясно какво следва: мотивът за деянието отива на все по-заден план и всички се вторачват само в етноса на предполагаемия извършител. Като че ли произходът определя неговия характер. И пак ми се налага да се сблъсквам с квалификации като "чужденците", "мигрантите", "всички са опасни", "потенциални атентатори".

Рефлексът на Павлов си казва думата: като дете на гастарбайтер и германец с турски корени отново ми се налага да се оправдавам. Обществото очаква от мен не само да осъдя деянието на един човек с чуждестранни корени. То освен това отправя общо подозрение към почти всекиго, който е от Еритрея или от някоя друга африканска държава. За това как десните популисти използват темата за политическите си цели пък изобщо не искам да говоря.

Моят нигерийски съсед от вчера вече не пътува нито с автобуса, нито с метрото. Попитах го защо ходи с кола на работа: първо в понеделник на връщане от работа се почувствал много неудобно - усещал презрителните погледи и долавял шушуканията на пътниците, докато някой не изтърсил и расистка обида. Така неудобството бързо отстъпило място на страха. Което за мен е напълно обяснимо!

Че и мюсюлманин даже!

Когато тези дни за първи път чух по радиото за събитията в дюселдорфския басейн "Райнбад", можете да си представите реакцията ми: "Дано да не е чужденец", си казах. Но говорителят бързо ме опроверга - групичката от около 40 безчинстващи младежи се състояла предимно от младежи от Северна Африка. И веднага си казах: "На всичкото отгоре и мюсюлмани!"

И ето, че отново ми се налага да се защитавам. Отново трябва да осъдя деянието на 40-те младежи, с повечето от които имаме една и съща религия. Бих искал да кажа ясно: категорично осъждам всяко жестоко деяние, всяко нападение, изобщо всяко престъпление, извършено от мигранти, мюсюлмани, християни, германци - и изобщо от когото и да било.

А на германското общество искам да кажа ясно, и съм дълбоко убеден в това, че мнозина забравят следното: повечето хора един ден вече изобщо няма да си спомнят за ужасното деяние от Франкфурт. Но омразата и расистките обиди, които мнозина с чуждестранни корени и аз самият преживяваме след подобни престъпления, ще продължат да ни преследват ежедневно.