Анализ на Елена Никлева:

Кой не е преживявал като дете операция на сливици? Никога няма да забравя моята. И по-точно лекаря, д-р Кюлев. Той беше от старата школа, свиреше на цигулка, изключително културен човек. След операцията в продължение на седмица идваше всеки божи ден у дома, заставаше до леглото ми и след като ме прегледаше, изчакваше търпеливо да изпия чашата с хладко мляко, което преглъщах бавно и малко болезнено. Лекарят лично се грижеше за мен по половин час всеки ден, въпреки че имаше други прегледи и операции. Чувствах колко сериозно и отговорно се отнася този човек към мен, чувствах се безкрайно ценна, просто защото бях едно оздравяващо дете.

Евтиният детски живот

Че през 21 век не вдън гори Тилилейски, а в столицата на европейска държава едно дете може да умре след операция на сливици е скандално само по себе си. Независимо какво ще покаже разследването. Достатъчно е, че това се е случило, че към едно дете не са се отнесли с максимална предпазливост, изключвайки и най-нищожния риск. Не за пръв път български деца умират в болнични заведения. Каква гаранция има, че това няма да се случи пак?

Пита се - ценност ли е детският живот в България? Не животът изобщо, а детският? Всяко общество се крепи върху някакъв минимум от общоприети ценности, сред които най-горе би трябвало да е детето. Смъртта на дете е най-страшната сред всички трагедии. Най-гнусният престъпник е педофилът - дори за бандитите в затворите, които винаги го изолират.

Детето в една европейска страна би трябвало да е онази ценност, над която всички треперят - не само собствената му майка, но и всички онези, които носят отговорност за него, включително учителите и лекарите. Но така ли е в действителност? И ако не е така, не се ли е сринало и последното убежище на човешкото, на човечността? И накъде точно се е запътило българското общество? Нима има по-дълбоко падение от това, ако се окаже, че детето е загубило привилегирования си статут на най-милото и най-скъпо същество?

Наистина, последният екип, който се е борил по спешност за живота на детето, е направил всичко, казва бащата. Но вече е било късно. От изказването на бащата обаче става ясно още нещо: че на лекаря, оперирал детето, е било платено. “Двойното” здравно осигуряване в България, където веднъж се плащат здравни вноски и втори път на ръка на лекарите, вече не учудва никого. Но че към едно дете двойно платеният лекар може да се отнесе немарливо, небрежно, през пръсти - и че това става не за първи път - би трябвало да интересува цялото българско общество. Смъртта на едно дете е основание да се иска оставката на министъра на здравеопазването!

България е държавата с най-тежката демографска ситуация в целия Европейски съюз. Последните данни показват, че всяка година ражданията намаляват. Няма развита западна държава, която да не гледа много сериозно на ниската раждаемост и на застаряването на населението си, а българското здравеопазване си позволява да разхищава най-голямото богатство - малкото родени деца. Да погубва детски живот, да обрича живородени, отгледани 4-годишни деца...

Мълчанието на българина

Ще отмине ли българското общество с мълчание и този случай просто като поредното безобразие? В края на 90-те години убийството на дете от психично болната му майка беше тъй политизирано, че всекидневниците излязоха със заглавия “България уби дете” и “Костов уби дете”. Тогава таксиметрови шофьори организираха протестно шествие.

А днес? Защо мълчат българите пред лицето на безобразията и небрежностите, защо са толкова апатични? Откъде идва техният страх, когато вече няма защо да се страхуват? Та нали отминаха и тоталитарните времена, и най-дивият период на прехода?

Колкото повече страх има в едно общество - толкова повече безнаказаност. Самият факт, че някой си позволява да си играе с детски живот показва, че този човек не чувства моралната санкция на обществото и не се опасява от нищо. Не може да се свиква с това. Мълчанието на масата, чийто праг на търпение е безкрайно нисък, само насърчава небрежността, непрофесионализма - и поредното безобразие.