Соломон Паси е основател на Атлантическия клуб в България и негов почетен председател. Бил е народен представител от Великото народно събрание. В кабинета на Симеон Сакскобургготски от 2001 до 2005 год. е министър на външните работи. Интервюто ни с него е част от поредицата "30 години по-късно". Тя е посветена на промените в България, започнали преди три десетилетия.

Г-н Паси, какви са Вашите спомени и размишления за промените след 1989, за прехода, за тогавашна и сегашна България?

Соломон Паси: Живях първите си 33 години в комунистическа България. Следващите 30 посветих на налагане и усъвършенстване на демокрацията, за която няколко предишни поколения мечтаха или се бориха, но нашето поколение имá късмета да доживее и отвоюва. Междувременно световната мерна скáла за щастие непрестанно се прецизираше и аз бързо разбрах, че можем да постигнем в най-добрия случай мечтите на родителите си, а за реализацията на нашите мечти трябва да се доверим на децата си. Паралелно с това заблудата, че демокрацията ще е в траен възход, притъпи бдителността на света. Докато изведнъж в уж улегналия и предсказуем Запад зейнаха дълбоките черни дупки на популизма. Техният „голям взрив" бе през 2016, при това в Америка и Великобритания - две смятани дотогава за непристъпни крепости на здравия разум. Тези два глобални провала на традиционната електорална демокрация бяха и най-ярките доказателства за прозрението, до което Атлантическият Клуб беше стигнал десетилетие по-рано. А именно, че управлението на държавата е точно като управлението на самолета и ако го повериш на непроверени хора, катастрофата е неизбежна. И да поясня. Когато по-долу казвам "ние”, имам предвид интелектуалния отбор, в който съм бил към датата на събитието: Факултет по математика, „Екогласност", СДС, Атлантически Клуб, НДСВ, Дигитална мрежа..., а вече и "ние с Гергана”. В политиката винаги съм се старал да бъда отборен играч и много повече "ние”, отколкото "аз”.

Нека се върнем към конкретните ни въпроси. Вие лично очаквахте ли, че Тодор Живков ще падне?

Соломон Паси: Още от 1974, в началото на студентските ми години, попаднах и чак до 1989 обитавах една забележителна университетска компания, която търсеше логиката в науката, в живота и в света. Докато анализирахме контраста между възходящия Запад и западащия соц и изучавахме Бжежински, който предсказваше конвергенцията на двата свята, ние постепенно стигнахме до работна хипотеза: "Бъдещето на Изтока е Западът”. Дейността на повечето от нас - както ни наричаше властта - „неформали”- беше повече или по-малко насочена към освобождението от комунизма и от Живков. Не можехме да прогнозираме точната дата на падането на Живков. Но честата смяна на шефовете в Кремъл след смъртта на Брежнев превърна надеждите ни в непосредствени очаквания. Гибелта на страха се роди на 3 ноември 1989, на площад „Ал. Невски" в София, с първото масово шествие-протест на Екогласност. То отключи разкрепостяването на българите и стимулира падането на Живков 7 дни след това. А падането на Берлинската стена изпревари падането на Живков седин ден.

Помните ли как научихте за свалянето на Живков?

Соломон Паси: Информира ни баща ми, който се прибра от обичайната си работно-социална сбирка на интелектуалци в кафенето на Съюза на писателите, където слухът за свалянето на Живков вече се беше разпространил. Впоследствие разбрах, че тези сбирки са били не само източник на изпреварваща информация, но и надлежно докладвани в Държавна сигурност от агенти като "Димитър” - доносническия псевдоним на човек, чиито неподозиращи жертви в това кафене с обич го наричаха Кево и го гледаха всяка неделя.

Помните ли как тогава си представяхте бъдещето на България - след 10, 20 или 30 години?

Соломон Паси: През 1990, когато шепа депутати от Великото Народно Събрание предложихме България да напусне Варшавския договор и да се присъедини към НАТО и ЕС, ние нямахме представа този път за колко време и през какви перипетии ще ни преведе. Днес виждаме, че сценариите за Балканите са били разнообразни. През 2004-2005 обаче, когато влязохме в НАТО, подписахме Европейския договор и превърнахме процеса в необратим, вече не си представяхме, че друг път за България е възможен. Имал съм множество илюзии, но винаги старателно съм се пазил от една, която все още е много популярна: че демокрацията те прави автоматично богат, успешен и щастлив. Знаехме, че най-голямото благо, което демокрацията ни дава, са неизброимите възможности. Но знаехме също, че те идват с огромния натиск на конкуренцията, срещу който трябва да се адаптираш ежедневно. Така че, днес България е горе-долу това, което очаквахме, макар и с (поне!) две големи изключения. Първо, демокрацията не научи българите да подкрепят българи, което смятахме, че е дефект на социализма. Оказа се, обаче, че е дефект на нацията.

И второ, през 1980-те едва ли можех да си представя, че след 30 години демокрация политическото въображение и управленският размах в страната ни ще залинеят до днешния тъжен упадък. Замислете се, от времена, в които България беше световен лидер по космонавти на глава от населението, днес сме на опашката в ЕС по участие в Европейската космическа агенция. И то да беше само космосът....

Кога и как за пръв път влязохте в политиката?

Соломон Паси: В някакъв смисъл семейството ми (и по майчина, и по бащина линия) не е излизало от политиката, макар и по неволя. Проследихме нишката си подробно до XVIII век, но прогонването на евреите от Испания, което у дома в Пловдив се помнеше, е още от 1492. Но баща ми изповядваше религията "наука” и презираше властта, с което зарази донякъде и цялата къща. Така че аз влизах в политиката непланирано, като минувач влизащ спонтанно в горяща къща - за да подаде ръка на онези, които са вътре. Можем да го наречем и случайност, и мисия - според това колко сериозно гледаш на себе си. Политиката е уникален, но крехък инструмент за формулиране и постигане на обществени интереси, като не е средство за прехрана или хоби. През 1980-те нашият кръг се ангажира с акции (днес някои от тях ми изглеждат доста свенливи!) срещу: т.нар. Възродителен процес, съсипването на Витоша от Зимната Олимпиада и други еко-безобразия, милиционерската стрелба по фотографа-дисидент Симон Варсано. Подкрепихме и учредяването на Клубовете за гласност и преустройство на д-р Желев, Хепънинга в Университета 1987, „Екогласност" и всевъзможни петиции, Зелената партия, СДС, Великото народно събрание... по-важните, които помня, са описани в моя увод към „Сказки по Логика" (изд. Изток Запад, 2017).

През 2001 царят започна да събира професионален екип от хора, с които да изпълни започнатото през 1990-та и да въведе България в НАТО и ЕС. Приех с радост и гордост, но със свито сърце неговата покана да поема съответните политически отговорности. Добре че не знаех (а и никой не знаеше!), че ще изпълняваме дълга си в кошмарната международна среда след 9/11, а България ще минава през изпитанието на Съвета за Сигурност на ООН (2002-2003), в който САЩ и Великобритания ще се сблъскат с Франция и Германия, а в менгемето помежду им, ще бъдем ние - България - преговаряща с едните за НАТО, а с другите за ЕС. Изпълнихме си успешно обещаното и аз излязох с огромно удовлетворение от оперативната политика през 2009.

Кои, според Вас, бяха ключовите събития през първата година след свалянето на Тодор Живков?

Соломон Паси: Във вътрешнополитически план ще отбележа четири събития: Кръглата маса, избора на д-р Жельо Желев за президент и приемането на първата демократична Конституция на Република България от ВНС. Но преди всички тях е обединяването на опозицията в СДС - в огромна степен лично дело на д-р Желев. Като председател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 2004 стимулирах развитието на демокрацията и човешките права в 55-те страни членки на ОССЕ и посетих всички бивши съветски републики в Централна Азия, Кавказ, Източна Европа, както и отделящите се от Югославия нови държави. Основна спирачка пред буксуващата демокрация в тези страни беше разпокъсаната от междуособици опозиция. И тогава прозрях колко фундаментална роля у нас е изиграла обединителната функция на СДС, и по-точно на д-р Желев като обединител.

Във външно-политически план: през 1990/91 формулирахме стратегическите приоритети на България - НАТО и ЕС - учредихме Атлантическия Клуб (първи в Нова Европа!), присъединихме се към коалицията на Джордж Буш-баща, освободила Кувейт от окупацията на Саддам, посрещнахме Манфред Вьорнер в София, а президентът д-р Желев започна едно лично, мащабно и заразително отваряне на страната ни към Запада.

А кои, според Вас, бяха най-големите грешки, допуснати от управляващи и опозиция в този период?

Соломон Паси: Прекрасно беше, че обезвредихме цъкащата политическа бомба, заложена от т.нар. Възродителен процес и избегнахме етническия сблъсък. Но и досега не успяваме да предотвратим етническото партийно разделение, което продължава да бъде хранителна среда за популизма и у нас, и в Европа. Несполучлива се оказа и системата за правоприлагане, но все още за някои тя изглежда поправима. Грешка беше, че гладната стачка на 39-мата от СДС фактически превзе СДС. Макар че сред "гладуващите” имаше и безкористни хора, тя беше фактическа коалиция с популизма в битката за власт. Тя ни превърна от "Съюз на всички срещу комунизма” в "СДС срещу всички”, което капсулира и най-вече болшевизира СДС и предопредели неговия фактически крах 10 години по-късно. Грешка на БСП беше, че вървеше след събитията и чакаше решенията "да я сполетят”, вместо тя да ги формира - този дефект се задълбочава и до днес. Но най-голямата ни грешка е, че не се поучаваме нито от собствените си грешки, нито от чуждия напредък. Елементарен пример: ако бяхме дори "прекопирали” челния опит в дигитализацията от Естония, отдавна можехме да сме Силициева долина на Черноморието, да сме усмирили корупцията, върнали хиляди преуспели българи обратно у нас и повлияли на демографията.

Кои, според Вас, са онези български политици от първите няколко години след 1989, които трябва да останат в историята?

Соломон Паси: Това е най-трудният Ви въпрос с най-субективен отговор! Историята има и добри, и лоши автори, познати или непознати за мене. Ще предпочета тук - обратно на националната традиция - да говоря за добрите, които познавам, а не за лошите, които не познавам, при това в периода до 2009, докогато бях вътрешен участник в историята. Давам няколко неизчерпващи примера, които да дадат посока на мислене за по-задълбочени изследователи. Помня множество интелектуалци и приятели на баща ми, които заедно и поотделно пишеха политическа история и без да се титулуват политици: Радой Ралин, Валери Петров, писателят Георги Марков... И Жельо Желев започна така. От публикуването на „Фашизмът“ през 1982, обаче, до края на президенстването си през 1997 той написа и като политик много ярки страници в два периода от историята ни. За съжаление нито партията, нито държавата, които той в огромна степен сътвори, му отдават почитта, която заслужава. Забележете, че летище Прага се казва "Вацлав Хавел”, а нашето не е "Жельо Желев”, дори още го помним като ”Враждебна”... История са и Ахмед Доган, и д-р Константин Тренчев, и Александър Каракачанов и Любомир Иванов, Петър Берон, д-р Дертлиев, Любо Собаджиев, Петко Симеонов, и мнозина от основателите на СДС, от репресираните, от БЗНС и БСДП, и Виктор Вълков, който благородно излезе от почти спечелена битка за президент, спечелена после от Желев. Първият избран премиер от СДС Филип Димитров е история. История е и Иван Гарелов, чиято „Панорама" беше като психиатър на бушуващите политически страсти... И Великото народно събрание, и първият Координационен Съвет на СДС и Атлантическият Клуб влязоха като колективни членове в голямата ни най-нова история. 

История са и реформаторите в БСП (и до днес работя с Елена Поптодорова!), та чак до кабинета на Станишев, който оглавява днес Европейската левица. През 1997-2002, и специално покрай косовската криза, президентът Петър Стоянов остана в историята с цивилизационния си избор. Той и кабинетите на Софиянски (подал молбата за НАТО) и Костов, оставиха важна следа в историята. Той посрещана у нас първия американски президент. Ако има, обаче, един наш сънародник, който най-дълго, от близо и далеч, а и впечатляващо резултатно е писал историята на България през разни нейни периоди, това е Симеон Сакскобургготски. Той фиксира до необратимост западността на България, с влизането ни в НАТО и Европейския Съюз. С това облагородихме съдбата и на Румъния и други държави в региона, така че той е и тяхната история. За жалост, сегашното отношение на държавата към царя и собствеността му е най-ярко доказателство, че няма ненаказано добро. Ние българите често се взираме в пъпа си  или не виждаме по-далеч от носа си... Но нека погледнем хоризонтите назад и напред! Княз Батенберг - със Съединението, Цар Фердинанд - с Независимостта, Цар Борис III  - със спасяването на евреите, избягването на Хитлерова окупация (дори и не споменавам Южна Добруджа!). Строителите на днешна България стъпват на раменете на титани, поставили фундаменти, върху които трудно се надгражда. Припомням, че когато си помагахме сами, помощ идваше и от света: Франсоа Митеран, Манфред Вьорнер, Бил Клинтън и Тони Блеър, Шимон Перес и Лех Валенса, или Жак Ширак, Силвио Берлускони, Гюнтер Ферхойген, Джефри ван Орден, А.Ф. Расмусен, Юнкер (с които договаряхме членството ни в ЕС), Джордж Буш - син (който ни покани в НАТО през 2002), дори и Далай Лама, който с посещението си през 1991 ясно показа на света накъде е тръгнала България. Но сред всички тях специален жалон за България е папа Йоан Павел II, след чиято благословия в София през м. май 2002 пред България просветнаха новите светли хоризонти. Човек и без да е политик може да направи „историческа" политика - нека младите ни читатели погледнат Пламен Русев, който създаде фестивала „Уебит", Ивайло Пенчев, създател на „Уолтопия", Васил Терзиев и екипа му - създали „Телерик", или Кирил Асенов - европейския иноватор от Смолян - и разбира се, проф. Христо Пимпирев, който с екипа си вече 30 години определя българската политика на Антарктика. Те са сред многото впечатляващи национални имена, достойни за подражание от всеки, който иска да твори история.

А как виждате България днес - 30 години след свалянето на Живков?

Соломон Паси: Като сравнително нормална, но доста провинциална европейска държава, с европейски възможности, но балканско въображение и посредствени мечти. Доколкото това може да ни успокоява, същото заключение в различна степен е валидно днес и за други европейски държави....

На какво, според Вас, се дължи засилващата се носталгия към времената на Живков и НРБ?

Соломон Паси: Носталгията не е ендемична за България - има я къде ли не в Европа - по Сталин, Хитлер, Мусолини,  Франко (видяхме колко бавно испанците го препогребаха!). Проблемът е комбинацията от биология, политика и неграмотност: онези, които помнят и знаят Войната, Холокоста и фашизма, вече си отиват, а онези, които идват, нито знаят, нито учат. Разковничето е във всекидневното образование, което ще доведе до i-Демокрацията, която сравнена с досегашната демокрация е като Айнщайновата физика, сравнена с Нютоновата.