България даде повод да се появи нова крилата фраза в ЕС – „умора от помагане”. Ироничната констатация на полския вестник „Газета Виборча” всъщност чегърта по имиджа не на България, а на Жозе Мануел Барозу. Председателят на Еврокомисията наистина отговори по този необичаен начин на молбата от София за европейски експерти, но не поради безпомощност, както смята „Газета Виборча”. Барозу се подчинява на определени закономерности и „календарни принуди”, в които трябва да се вникне сериозно, вместо да се обсъждат само целите на Станишев и стеснената българско-предизборна гледна точка.

Приоритети, различни от българските

Съобщението на Барозу, първо, може да се преведе във вече популярния метафоричен ключ „родител-дете” по следния начин: България е „пълнолетен” член на ЕС и трябва да умее да се оправя сама. Тоест, според Еврокомисията в страната е настъпила дългоочакваната нормалност и София просто е длъжна автономно и със собствени ресурси да се справя с проблемите си, а не да прехвърля отговорността за тяхното нерешаване върху Брюксел.

Защото след приемането на страната в ЕС проблемите изобщо не са изчезнали (каквато наивна надежда витаеше из атмосферата), тъкмо напротив, но и това е част от нормалността. Така че Комисията вече с лека досада (а и с досадна монотонност) повтаря изискванията си по темата „корупция и организирана престъпност”. Но не е готова да инвестира повече време и усилия по въпроса в България, защото те са й необходими другаде и за друго.

Това „друго” се крие в календара на ЕС и присъства като невидим втори план в писмото на Барозу. Става дума за поредица от дати и събития през идните месеци, които са решаващи за 27-те. Най-напред – евроизборите през юни, от които ще зависи съставът на бъдещия парламент, а (непряко) и съставът на бъдещата Комисия, плюс нейният председател. Сегашният председател се казва Барозу и в момента сериозно се вълнува от въпроса дали наесен и следващият председател ще се казва така.

Тоест, има си приоритети, различни от българските. Сред тях, естествено, на предно място са световната икономическа криза и опитите на европейците да наложат своите възгледи за реформа на международната финансова система. Сред тях са още Лисабонският договор, който – по парадоксален начин – тъкмо заради кризата отново излиза на дневен ред и като нищо ще бъде в сила още тази година. Особено след като гордите до вчера ирландци бяха ударени особено тежко от финансовото цунами и изведнъж си дадоха сметка, че членството в ЕС и все по-тясната евроинтеграция всъщност са уникален шанс специално за по-малките и икономически по-слаби държави.

Еврокомисията пази силите си

И накрая (понеже стана дума за по-малки и по-слаби държави): когато хладно отказва на България топлата си родителска прегръдка, Еврокомисията гледа напред и към поредното евроразширяване, за което ще са й нужни тъкмо енергията, усилията и търпението, от които в момента лишава София. На пръв поглед изглежда, че засега дори сигурното приемане на Хърватия се отлага за неопределено бъдеще, пък Западните Балкани и Турция ще трябва тъй или инак да чакат и след това.

Но „умората от разширяването” постепенно се разсейва, още повече, че Евросъюзът (отново покрай кризата) логично привиква с една мисъл: само заедно европейците са в състояние да отговорят на глобалните предизвикателства. А тази „заедност” няма как още дълго да заобикаля изброените балкански страни. Да не говорим, че уж проваленото задълбочаване скоро ще е факт с Лисабонския договор, а след него закономерно идва ред на поредното разширяване.

Ето такива факти, очаквания и прогнози оформят фона на посланието, което Барозу изпрати до София. И ако българите искрено смятат, че страната им е пристигнала в Европа – нека ги имат предвид, пък макар и редом с дребните политически игри в София и опитите за надцакване с европейската карта. Което, впрочем, също е част от европейската нормалност.

Автор: Александър Андреев/Редактор: Васил Шопов