1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Спасителят в калта

Автор: Стоян Гяуров, Редактор: Д. Попова-Витцел21 януари 2010

Новини от "свободната зона на творчеството" или българинът като човек. Стоян Гяуров представя книгата на Иван Кулеков "Фотописи", търсеща мястото на словото във века на визията.

Fotos aus dem Buch "Fotoreise" des bulgarischen Autors Ivan Kulekov
Отговорът е: "Защо?"Снимка: Ivan Kulekov

Най-краткото и ясно определение на постмодернизма, което съм срещал, идва от Болоня. Умберто Еко пише: “Един мъж обича една много начетена жена, при което му е ясно, че не може да й каже ‘Обичам те до полуда’, защото знае, че тя знае (и че тя знае, че той знае), че същите думи са били използвани вече от Барбара Картланд. Единственият изход в тази ситуация е да й каже: ‘Както пише Барбара Картланд, обичам те до полуда’.”

Донякъде и аз съм в положението на влюбения, защото не знам с какви думи да изразя удивлението си от новата книга на Иван Кулеков, да дам представа за вкуса, простора и тишината на едно изкуство от слово и светлина, без казаното да прозвучи фалшиво. Помага ми самият Кулеков, чиято изплъзваща се като риба (само)ирония и усетът му за абсурдното също са продукт на епохата на изгубената (не само постмодерна) невинност. Ето например как представя той своите “Фотописи”: “... Кулеков се опитвал да събере образи и думи от цял свят в списание ‘Паралели’, но в продължение на повече от 15 години ги затварял между кориците на тази книга, която, както се мълвяло, започвала с нищо и завършвала със ‘Защо?’.”

Перфектен баланс

Снимка: Ivan Kulekov

За мен голямата изненада беше не писателят, а фотографът и художникът, бих казал естетът Кулеков. Впрочем тъкмо снимката, която краси корицата на албума, е най-нетипичната за “Фотописи”-те, защото със своя любителски патос опровергава автора си и неговото прозрение, че “след Джакомети не сме вече същите”. Кулеков постига красотата по по-субтилен начин: той ни отвежда да видим къде идват душите на думите и ни показва как изглеждат сенките на поезията, разтваря онзи великолепен диптих на слънчогледите, ослепени от гледане в свещите, или пък ни изненадва със сюрреалистичната инсценировка на пастира, който ходи по водата, докато овцете му пасат небето. Всеки фотос е напомняне, че фотопис означава да пишеш със светлина.

Повечето снимки, някои от тях колажирани или допълнени с рисунките на малки фигурки или абстрактни форми, приличат по своята минималистична стилистика на придружаващия ги текст, далеч от всякаква реторика и словоохотливост. Но същевременно те са така многопластови, така заредени със смисъл, че на места текстът изглежда излишен. Балансът между слово и изображение е перфектен, защото текстът на Кулеков не е коментар на картината, нито пък картината е илюстрация към текста: две равноправни медии преливат хармонично една в друга, образувайки органично цяло. Разгърнете произволно книгата, разгледайте снимката, на която сте попаднали, прочетете на глас текста към нея и ще усетите въздействието на онова, което се нарича Gesamtkunstwerk. Това е рядкото постижение, което се е удало на Кулеков.

Моят блус

А какво да кажем за поета Кулеков, търсещ, по собствените му думи, “мястото на словото във века на визията”? Най-малкото това, че времето не е оставило никакви следи по неговите епиграми, сентенции и стихове. Остават непроменени и темите му: копнежът по красивото и по природата, радостта от детската игра, болката от чернилката на живота, подплатена от един улегнал скептицизъм. “Тук като застанеш, виждаш целия ХХІ век”, гласи текстът над един пуст и безутешен пейзаж; Кулеков вижда “Пустиня. Няма живот. Има култура”; или нещастника, седнал на една скамейка с глава между коленете, така че “когато вдигна глава, човекът се видя до себе си” – “това е моят блус”, казва Кулеков.

Снимка: Ivan Kulekov

Кой е този нещастник, българин, афганец, хаитянин, къде се намира тази скамейка, София, Франкфурт, Ню Йорк? Не знаем и не е важно. Знаем по-важното: това е човекът и неговата трагедия. В тази перспектива се вижда най-добре новото във “Фотописи”-те на Кулеков: те надхвърлят злободневието и националната ограниченост и придават универсално измерение на творчеството му, нещо което може да се каже за много малко творения на българската култура.

Кулеков, българинът от Хирево с местожителство в София, знае вече, че кал има навсякъде. Той знае (и знае, че ние също знаем), че няма спасение от калта, че тя принадлежи към conditio humana също като земята и водата. Холдън Колфийлд мечтаеше да спасява играещите деца от пропастта в края на полето с ръж. Иван Кулеков, дете на новото време без никакви илюзии, смята за достатъчно да ни предупреди: това е кал. Нима това е малко?

Иван Кулеков: Фотописи. Жанет 45

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Прескочи следващия раздел Водеща тема на ДВ

Водеща тема на ДВ

Прескочи следващия раздел Още теми от ДВ

Още теми от ДВ