С доста труд европейците успяха да накарат САЩ и Русия заедно със съответните им привърженици от Косово и Сърбия отново да седнат на масата на преговорите. Тъй като по въпроса за Косово обаче всичко вече е казано, в крайна сметка, европейските дипломати постигнаха само едно - да печелят време. За нещо повече - общата европейска политика по външните работи и сигурността – просто не е способна.

Европейците би трябвало да са съзидателната сила на Балканите, вместо това обаче те са принудени безпомощно да наблюдават, как Русия и Америка взаимно си извиват ръцете. Преди 8 години, европейските страни извлекоха за себе си поуката от войните в бивша Югославия, че само една съвместна външна политика им дава необходимата сила да се справят с подобни предизвикателства. От подобно достижение европейците днес са твърде далеч. Външната им политика се намира във възможно най- окаяно положение, поради което тя на практика не се взима насериозно от страна на големите играчи. Русия забива клин между страните от ЕС по най-различни поводи – като се възползва ту от властта на своите енергийни резерви, ту от целенасочени грубости срещу бивши сателити. САЩ пък, се опитват военно и политически да обвържат към себе страните от Източна и Югоизточна Европа, без да се съобразяват с ООН и ЕС.

Няма полза от вайкане обаче, защото европейците сами предоставиха на Москва и на Вашингтон възможностите за тези опасни игри.. На европейските външни политици не се удаде, да развият стратегическо партньорство с Русия, и едновременно с това да поддържат равноправни отношения със САЩ. ЕС е икономически гигант, в политическо отношение обаче си остава джудже, което твърде често се препъва в собствените си нозе. Европейската външна политика страда от принудителната нужда за единодушие, която отваря вратите за онези сили, които блокират. Тя страда и от недостиг на колективен разум. Прекалено много са европейските държави, за които европейската външна политика е само придатък към националните им интереси. Един ЕС, в който Полша се възползва от не дотам важния спор за внос на месо с Русия, за да блокира сключването на партньорско споразумение с руснаците, не предизвиква у потенциалните партньори на общността нито доверие, нито уважение.

Едно време ЕС имаше претенцията, рамо до рамо с наистина големите си партньори – САЩ и Русия - да допринесе за успокояването на света. От всичко това обаче няма да се получи нищо, докато на дневен ред са национални солови акции. Така например Полша и Чехия подлагат на всеобщ присмех общата европейска политика на външните работи и сигурноста, договаряйки се зад гърба на ЕС за обща ракетна политика със САЩ. По Косовският въпрос пък , много държави от ЕС на практика заемат американски позиции, с което гласът на европейците на масата на преговорите още повече губи от своята тежест. Напоследък пък и самейство Саркози показаха с техния хусарски набег в Либия, че не им пука ни най-малко за съвместната европейска политика. Така Германия, Италия или Люксембург изпаднаха повече или по-малко в състояние на изолация, защото и някои от новите източноевропейски държави-членки на ЕС съвсем очевидно залагат главно на утвърдената мощ на САЩ.

Тази разпокъсана, разединена Европа няма да може да постигне нищо по въпроса за статута на Косово и в крайна сметка ще плати за това твърде висока цена. Европейската външна политика и занапред драматично ще губи влияние. А европейците – в крайна сметка – отново ще трябва да събират отломките от онова, което другите оставят след себе си на Балканите.