Калотина е третият граничен пункт, където тържествено се издигат знамена, определени от инициатора – Министерството на държавната администрация и административната реформа – като "величествени”. Това впрочем не е върхът в амбициите на министерството и на неговия министър, който съвсем неотдавна обяви, че в Морската градина във Варна ще се развеят най-големите знамена в Европа – от по близо 300 квадратни метра всяко, закачени на най-високите пилони в Европа – от по 51 метра. Разбира се, няма нищо лошо, даже е добре на всичките ни гранични пунктове да има българско и европейско знаме. От това обаче лицето едва ли ще стане по-европейско.

Добре дошли в България

По една случайност минах през Калотина само няколко дни преди тържествената церемония, късно вечерта на влизане в България, след като за десетина дни бях изминал близо 3 500 километра из 6 европейски страни.

Преминавайки между някои от тези страни, човек въобще не забелязва, че има граница. А там, където има гранични пунктове, никъде не съм спирал за повече от минута-две и не съм общувал с повече от един-двама гранични служители.

На Калотина се спира на цели пет различни места. Като освен това на първото гише ти дават една флашка, която след това като куриер разнасяш и даваш с неизвестна цел на всяко от останалите четири. Слава богу, във въпросната вечер на пункта нямаше опашка, та упражнението с флашката предизвика само смях.

Като след бомбардировка

За 3 500 километра по пътищата в Европа не видях нито една дупка, включително и в съседната ни, все още много далеч от членство в Европейския съюз, Сърбия. Навсякъде, включително и в Сърбия, пътищата са добре маркирани, обозначени, осветени. Да не говорим за неприетата в Европейския съюз Хърватия, в която пътищата по нищо не отстъпват на съседните Словения и Австрия, нито на Германия и Италия.

На европейския вход на България след комичната случка с флашката за километри наред потъваш в пълна тъмнина. Липсват дори най-елементарните светлоотразители, "котешки очи", отразяващи стрелки. Че няма магистрала, е излишно да се споменава, добре че поне първите 20-ина километра са скоро асфалтирани.

След това обаче на околовръстното на София новият асфалт свършва и започват вълните, дупките и ямите. Дори за мен, свикналия да кара по сякаш поразените от бомбардировка улици на София, след десет дни отсъствие първите дупки бяха истинска изненада.

Да се завърнеш в родината

По пътищата на Европа никой не ме спря нито веднъж, дори и в съседна Сърбия, за отношението на чиито полицаи към нас, българите, се носят легенди. А и въобще навсякъде полицаи видях не повече от пет-шест пъти.

В София още след първия светофар, без никакво нарушение ме спря раздърпан, небръснат, може би заради умората изглеждащ подпийнал, полицай. Ядосан му казах, че не стига тъмницата и дупките, ами и той ме спира за първи път след 3 500 километра из Европа. "Да, ама се върна, нали, защото си обичаш родината”, отбеляза язвително полицаят, хвърли бегъл поглед на документите и ме пусна да се провирам по-нататък между дупките. "Не, не се връщам заради това", отвърнах му на тръгване.

Колкото до родината, сигурно я обичам, след като все още се ядосвам и най-вече - след като ме е срам. Защото, колкото и знамена да се накачат, входът на България е срамен. Лицето й съвсем не е европейско, а срамно. А онова, което се крие зад него – липсата на справедливост и ред, имитацията на демокрация и лъжата, в която живеем – са още по-неевропейски и срамни.

Затова знамената, щом се развеят, стават част от лъжата, на която обаче никой от пристигащите чужденци не може да се хване. Колкото до нас – ние така сме свикнали с нея, че даже ни изглежда излишно и банално да разказваме история като тази.