Това трябва да е някакво недоразумение - да излагат в центъра на Москва картини на главния художник-пропагандатор на Сталин - бездарния Александър Герасимов! Кой е казал, че е бездарен? Министърът на културата на Русия Владимир Мединский, например, вижда в него ученик на Валентин Серов. По тази логика изложбата на Герасимов е съществен принос в обективното познание за руското изкуство през 20-и век.

Въпреки това тази изложба не е подредена в някакво празно пространство. В Русия напоследък се надига мощна вълна за реабилитация на Сталин, а в руското население се пробужда сталинският ген. Така тази изложба представлява храна за всички, които мечтаят за нов тоталитаризъм. Тя е подарък за комунистите и всички, които издигат бюстове на Сталин по цялата страна. А заедно с картините на Герасимов Сталин превзе центъра на Москва - вождът се завърна на Червения площад.

Политическият подтекст е очевиден: прилича на таен отговор на Pussy Riot и Пьотр Павленский. Изложбата сякаш иска да им каже: вие сте бездарни кумири на средната класа и плюете срещу нас, но ние си имаме свои образци и няма никакво значение дали са бездарни или не. Важното е, че народът ги разбира, а вас те ви подлудяват!

Историческият подтекст също е ясен: Кремъл иска да издигне паметници на всички участници в руската история - леви и десни, червени и бели, да помири мъртъвците и да представи всичко руско за най-доброто. На някои исторически личности обаче им се полага специално място. И главно на Сталин - обединителя на руските земи.

Това е провокация!

Либералният цензор винаги губи от авторитарния. Либералът се колебае, свободата на творчеството е негов идеал. И той публично ще отхвърли Александър Герасимов, най-вече защото е слаб художник, който изглежда най-добре на илюстрация в някое списание или на картичка. Герасимов е плакатист, който многократно се доукрасява и повтаря. Значи политическата цел на изложбата е постигната - провокацията е очевидна. Тогава либералният цензор ще каже: дайте да забраним тази изложба!

В действителност днес Герасимов изглежда като пионер на соц-арта. Неговият телешки възторг, почти плътската му любов към Ворошилов и отношението му към Сталин като към божество, а към себе си като негов апостол, е кич. И как да не му се изсмее политически трезвият човек. Но колко такива политически трезви хора посещават изложбата?

В романа си "Чума" Албер Камю пише, че бацилите на чумата (фашизма) са неизкореними. И затова всяка публикация, свързана с изобразяването на тоталитаризма, е опасна. Дали ще бъде "Моята борба" на Хитлер или образците на изкуството от хитлеровата епоха в мюнхенския музей - всичко това е опасно. Още по-опасно е обаче да не виждаш, да не знаеш или не разбираш какво е това. Изкуството на тоталитаризма трябва да се представя като изкуство на човеконенавистничеството. Така ли е представена изложбата на Герасимов?

Александър Герасимов е бил противник на свободата, активен участник в борбата на Жданов срещу "безродните космополити". След смъртта на Сталин младият художник Владимир Немухин казал на среща на художници, че в изкуството ще задухат нови ветрове. А Александър Герасимов мрачно го попитал: "А тебе няма ли да те издухат?".

Авторитаризъм в застой

По време на застой не духат никакви ветрове. Нито пък прониква отнякъде свеж въздух. В контекста на актуалната ситуация в Русия изложбата на Александър Герасимов е само още един знак на застоялия авторитаризъм. Пълната свобода на творчеството е недостижим идеал. Или това не е идеал?

Във всеки от нас се крие по един цензор - понякога той е буен, злобен и отмъстителен, друг път е безпощаден, а трети път търси естетическа значимост и историческа справедливост. Ако съберем заедно всички тези вътрешни цензори, те ще се избият един друг. А ако съберем обществените изисквания и се съобразим с техните претенции, то би трябвало да забраняваме всичко наред - от еснафските котки до изображенията на Христа и неговите апостоли.

Цензурният котел на 21-и век клокочи, макар да ни струваше, че най-сетне трябва да е изстинал. Защото всичко изобразявано в крайна сметка е само една картина. Докато цензурата се възбуди и тя вече не само забранява, но започна и стреля. В системата на рационалното мислене е ясно, че раздразнение предизвиква не картината, а бездарното състояние на човешките емоции и идеи.

Но кой ли тук мисли рационално? Днес малцина го правят. Сега не е най-подходящото време да са надсмиваме над утопичните любови на Александър Герасимов. Но на човек неволно му става смешно. Стига да не беше повече тъжно.

*Виктор Ерофеев е писател, литературовед, телевизионен водещ. Автор е на книгите "Руската красавица", "Добрият Сталин" и много други. Той е кавалер на френския орден на Почетния легион.