Коментар на Мирела Иванова:

“Около 40 обществени тоалетни в София са приватизирани през годините назад. Това обясни кметицата Йорданка Фандъкова по повод проблема с нужниците, който тя обсъди с депутата от “Атака” и кандидат за кмет на столицата Николай Пехливанов.” Из новините на в. “Труд”

В края на седмицата българската столица София ще отбележи своя празник, традиционно озарен от трите дъщери на мъдростта - Вяра, Надежда и Любов. Какво обаче се случва във всекидневието на града, расте или старее, празнува или се задушава в собствения си мегаполисен сос?

Пристрастна към родното си място, почти непрекъснато мисля и се вълнувам от случващото се с моя град. Харесвам го и го обичам, въпреки безцеремонната грубост, с която бяха сменени знаците му след промяната, въпреки опустошенията, нанесени му и от безогледната алчност на неговите управници, и от разрушителните стихии на набъбващите му до безпредел обитатели.

Едва в последните две години ме напусна усещането за необратимост на упадъка в София - екипът на Йорданка Фандъкова и самата кметица сякаш започнаха да очовечават, омекотяват и облагородяват стъпка по стъпка столицата ни. Не говоря за големите обществени проекти дори - като строителството на метростанции и паркинки, реконструкции на мостове, надлези и подлези, а за облика на улиците, зелените площи, парковете и градините, за откритите културни сцени и дори за посадените цветя.

Съзидатели или съсипатели на своя град сме?

Как съучастваме ние в своя град, ето това ме тревожи и не в контекста на наближаващите избори. На улица “Раковски”, върху мърлявото площадче пред Военната телевизия цяла седмица кипя труд, смениха се плочки, докараха се чимове с трева, насадиха се цветя в градинки, мястото неузнаваемо се промени - но успя да удържи на вандалските набези само една нощ след откриването си в петък. В събота някой вече бе изкоренил половината цветни туфи и изпоомазал пейките с черен спрей.

Същата участ сполетя и красивите конструкции, монтирани по спирките на кварталния трамвай - дори разписанията са замазани с боя. Кой руши непрекъснато и навсякъде, и откъде се взема тая деструктивна енергия, която граничи с тотална свинщина? Да, съществуват и гледки на непоносимост - подлези, превърнати в тоалетни, поради недостига и липсата на обществени такива, запустели междублокови пространства, глутници кучета, изкорубени детски площадки, надупчени като след бомбардировки квартални улици, заети от джипове и автомобили тротоари. Градската среда не е вдъхновяваща, но и всеки опит да стане сякаш бива саботиран тъкмо от нас, обитателите й.

Само страхът ли е мотивация за битова култура?

Невъзможно е на всеки метър да се монтират камери, които да дебнат битовото ни безкултурие, насилническите пориви на всеки откачалник и диващината да ни е добре в бунището. Как да се справим с проблемите на столицата си, ако не започнем и от себе си, от собствения си опит да се придържаме към общовалидните за всяко обществено и общо пространство правила.

За първи път след промяната съм с убеждението, че можем да променим града си, да го отвоюваме от мутрите, чалгарския манталитет и мръсотията, от неуюта и истеричния му клаксонов въздух, само ако се почувстваме съучастници в усилията на кметството, и този път имаме и шанс.

В седмицата преди празника на София на сцената пред Народния театър “Иван Вазов” и на площада пред Националната галерия откритите сцени на изкуството с невероятно богатата си програма ни подсказват точно това - да съпреживяваме доброто и интересното в своята столица, да узнаем миналото й, за да сме и част от нейното настояще. Най-важното в случая е с гражданската си активност да натежим така във везната между личния и обществения интерес, че тя да постигне равновесие.

Автор: Мирела Иванова, Редактор: Александър Андреев