В новините от съдебната власт отдавна няма нищо новинарско. Поне отпреди 10 години, когато столичният съд беше оглавен за първи път от човек с прякор, вместо от човек с професионално постижение. 10 години по 12 месеца – ето толкова мощна е засилката, с която правосъдието спринтира към пропастта. А не скача от място, както може би изглежда покрай новините от последните дни: с предрешения избор на председател на ВКС и с фактическото обезсмисляне на съдебната реформа в пленарната зала на Народното събрание.

Какъв ти е прякорът?

Според най-разпространеното виждане съдебната власт в България е лишена от независимост и е инфилтрирана от правителствени, парламентарни и бизнес кръгове. Това разбиране на проблема е провокирано от буквално десетки кадрови скандали: за председателката на Софийския градски съд, която заема поста, докато е лична приятелка на вътрешния министър и въпреки конфликта на интереси, в който е замесена; за градския прокурор, който напомня на премиера, че сам си е избрал главния прокурор; за кандидат-конституционен съдия, харесан въпреки търговията си с влияние, само защото е приятелски обвързан с политическото мнозинство.

Списъкът е доста по-дълъг, но колкото и да го продължаваме, той няма да илюстрира проблема изчерпателно. Описаното тук не представлява (само) криза на независимостта. Това е криза на функционалната състоятелност. В последните години съдебната власт дотолкова плътно е инкорпорирана в политико-криминалния процес, че битката за нейната независимост започва да изглежда нелепа. Не защото е неуместна, а защото е пример за объркан приоритет. Коя би следвало да е водещата задача на едно управление, ако шефът на столичното следствие е с прякор “Еврото”, а държавата – прочута с корупцията си? Отговорите са много, но първият със сигурност не е “осигуряване на независимост”.

В българската съдебна власт повсеместно се обсъждат хора, вместо принципи, ценят се канцеларските материали, вместо книгите, и се взимат решения под масата, вместо на трибуната. Най-популярните й представители отдавна са забравили думата “справедливост”, но добре познават думата “схема”. Сред тях почти не останаха хора, които да са част от решението.

В други страни

България не е единствената страна в историята, в която правосъдието се е конструирало като пълната си противоположност. През такива периоди са минали големи демокрации като САЩ, а също и пометени от войни и разядени от корупция страни като Югославия и Грузия. Решенията, намерени от тези страни са различни в детайлите, но еднакви в общия подход – на повечето места кризите са били разрешавани не със спускане на макрореформи, а с личен пример на човек от системата. Немислим без подкрепата на медиите и симпатиите на обществото, разбира се.

За САЩ това е Франк Уилсън, героизиран от десетки филми и книги счетоводител, успял да извоюва присъда за Ал Капоне в една среда на купени съдии и продажни полицаи. За международното правосъдие това е Жан-Рене Рюез, някогашен следовател от Ница, който открива масовите гробове в Сребреница – без бюджет, без закрила, без разрешително да се намира там, във враждебната среда на военните престъпници, въоръжен с най-обикновена лопата и малко на брой съмишленици.

Италия предлага други примери – на борба на правосъдието с мафията; Грузия дава примери за борба на правосъдието с корупцията; трибуналът за Ливан – за борбата с тероризма, прокарана през съда. Общото във всички случаи е средата – проядена от корупция, враждебна, понякога – въоръжена, в най-добрия случай – безразлична или присмехулна към усилието. Среда, каквато и България познава.