1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

България на трите кризи

Мирела Иванова18 април 2015

"България е страна на три култури", заяви премиерът Борисов по повод откриването на изложбата с тракийски съкровища в Лувъра. Мирела Иванова влиза в задочен спор с него, виждайки предимно една "страна на трите кризи".

Снимка: DW/T. Vaksberg

Седмицата, която по църковния календар е наречена Светла седмица, вероятно би трябвало да мине под знака на откритата в парижкия Лувър изложба "Епопея на тракийските царе - археологически открития в България". Вероятно би трябвало да се зарадваме и отвъд официалните фанфари, защото все пак това е истински успех за страната ни.

Прав е и премиерът Борисов, когато казва, че “България е страна на три култури”. Или пък само донякъде, само в минало време, подобно на националистичното думкане в гърдите “България на три морета”. Но как се съотнасяме ние днес към трите култури и трите морета, преработили ли сме историята и историческите си митове и истини, така че те да стоят зад гърба ни, да ни окуражават разумно, когато съграждаме настоящето си? Вписали ли сме ги като стабилна основа и вътрешно човешко озарение в съвременността си, в протяжността на общностното си развитие? Съмнявам се, пък и не само аз.

Голямото оварваряване

Огледам ли се наоколо, не очаквам да видя нито трите морета, нито трите култури, но поне някакви признаци, че ги ценим и пазим в същността си, защото сме частици от една по-голяма цивилизационна цялост, нейни проявления и продължения. Засега откривам обаче тъкмо обратното: поне три разрастващи се кризи, които буквално пораждат и провокират деструктивните процеси и в държавата, и в хората. Към днешна дата България е страна на трите кризи – ценностна, институционална и социална. Първата ни въвлича в несвършващата война срещу самите себе си, която се води главно по пътищата и взема повече жертви, отколкото бихме могли и искаме да си представим.

Човешкият живот престана да е от значение, от значение е само да развържеш бесовете си, да натискаш педала на газта, да минаваш през правила и закони, вероятно защото, опакован в ламарините, се преживяваш като някой си, идентифицираш се със силата и успеха, ставаш важен в собствените си очи за няколко преброени мига. Катастрофите и прегазването на хора, превърнали се в повсеместно събитие, подсказват страшното оварваряване сред българите, прекрачването на предела, че и оттатък, във всекидневния насилнически хаос на живота тук и сега, от който не се вижда нито изход, нито спасение.

Мирела ИвановаСнимка: DW/P. Henriksen

Като прибавим и криминално-некрофилското було, с което всекидневно ни замятат повечето медии, и епидермалната глупост на повечето шоу програми, в които масово са се самовъвлекли българите, то и помен от една култура не остава в настоящето, помен от едно море дори, освен бетонираното от беззаконие и алчност.

Защо сме такива?

Как се намесват институциите и не удвояват ли ценностната криза? Да, най-вече чрез трайно изграденото усещане за несправедливост. Тук не говоря само за съдебната система, а за системите, които би трябвало да са символни за държавността изобщо, да съставляват имунната й система – можем ли да разчитаме на тях, припознаваме ли ги другояче освен като изкорубени отвътре, припознаваме ли себе си в тях и по какъв начин? Трудни въпроси, чиито отговори са в конкретната дребна и тягостна престъпност, метастазно пропълзяла до всяко населено място в България, разплискващата се почти безпричинно агресия, дори и сред децата, чиновническото бездушие и немилостивост и разтворената социална ножица, която сякаш вече е отрязала перспективите за нормалност, почтено съществуване благодарение на почтения труд и личностно развитие на голяма част от българите.

Прескочи следващия раздел Повече по темата
Прескочи следващия раздел Водеща тема на ДВ

Водеща тема на ДВ

Прескочи следващия раздел Още теми от ДВ