Република Турция е светска правова държава, така както е записано в член втори на конституцията от 1982 година. Този принцип е в сила от основаването и. Още през 1923 година, по силата на договора от Лозана, страната поема задължението да спазва равнопоставеността на всички свои граждани, независимо от тяхната религиозна принадлежност. Само че, такава ли е реалостта в Турция ? Създава ли държавата еднакви условия за мюсюлмани и немюсюлмани - т.е. за религиозните малцинства като например християни и евреи? Въпроси, особено актуални на фона на желанието на Турция за форсиране на преговорите за присъединяването и към ЕС. Чуйте коментар на Рудолф Цевел. Според турската конституция всички граждани на републиката, които не са мюсюлмани, имат правото да основават " свои религиозни и социални институции, училища от всякакъв вид, както и други образователни и учебни формирования, да ги управляват и контролират, да използват в тях родния си език и да изповядват свободно собствените си религии". Практиката, обаче , е такава, че от страна на държавата в училищата се предлага единсвено обучение по ислямска религия. За всички въпроси, отнасящи се до религията, т.е. и до християнското и юдейско малцинство, отговорност носи изцяло сунитският президиум по религиозни въпроси. Експертът по проблемите на Турция Отмар Йоринг от международната католическа мисия твърди, че този факто има съдбоносни последици: вместо само да контролира религията, турската държава е възприела сунитския ислям и стимулира развитието му. Това усещат на свой гръб и някои други ислямски общонсти, които не са признати от сунитите - например алевитите. Техният дял сред турското население е между 15 и 25 %. За всички религиозни общности обаче важи едно и също : те нямат правният статут на юридически лица и по този начин не са признати за институции. Вселенският патриарх в Константинопол - почетният духовен глава на православниет християни - също е само частно лице. Като такъв той е особено предпазлив по отношение на политически изявления. От десетилетия насам гръцко-православната църква не е получавала разрешение да построи нито една нов храм. Последиците от турската религиозна политика за живота на немюсюлманските общности са сереизни в редица направления: Например : Тъй като отдлените църковни общности официално не съществуват като юридически лица, те нямат право и на каквато и да било собственост. Създаването на "общностни фондации" не е решение на този проблем. Факт е, че през изминалите десетилетия Турция непрекъснато поставяше под въпрос правата на собственост на малцинствените църковни общности и в зависимост от ситуацията нерядко и прибягваше до конфискации. В цял Истанбул наприемер напразно ще търсите да намерите някъде католическа църква. На нейното място - в картата на града е отбелязяно наличието на водоизточник. Не са малко турските граждани, които с подозрение гледат на опитите на турския премиер Ердоган да допусне повече ралигиозни свободи. Някои критично настроени среди смятат, че това всъщност представлява първата крачка към пълзяща ислямизация на държавата. Професорът то теология в Гьотинген Басам Тиби споделя подобно виждане. Той смята Ердоган и неговото правителство за ислямисти, макар и умерени. Причините за скептицизма спрямо премиера - не на последно място са обусловени от неговата биография: Ердоган е политически възпитаник на ислямиста Ербакан, който временно беше на власт през 1995 година. От забранената партия на Ербакан - чрез отцепване възникна ръководената от днешния турски премиер партия на справедливостта и развитието.Тя се представя навън като демократично-консервативна народна партия, която се е отрекла от ислямизма. Привързаност към религиозните стойности - да, релиогозна държава - обаче - не. Образецът е германския християндемократически съюз. Но далеч не всички турци приемат превращението на премиера им от ислямист в демократ за истинско. Военните гледат на него с много смесени чувства, още повече се осъзнават като пазители на наследството на Кемал Ататюрк. Кемалистите се опасяват, че обикновенният народ твърде лесно може да попадне под влиянието на религиозни фанатици - държавата може и да е предимно светска, но обществото - в големи свои части - все още не е. В Турция се води културна битка. Споровете се възпламеняват например около забраната за носене на мюсюлманските забрадки на обществени места например в парламента или училищата. Правителството с огромно удоволствие би отменило тази забрана, още повече, че то беше дало това предизборно обещание на избирателите си в Анадола. Де факто страхът на кемалистите се подхранва от наблюдаваното от мнозина негласно превземане на държавните институции. Започналото при Ататюрк радикално разделение между държава и религия постепенно се подкопава. "Службата за религията, чията първоначална задача беше доста ограничена - а именно да контролира практикуването на религията от страна на държавата, междувременно се е превърнала в ощен фактор, прокарващ ислямисткото влияние в обществения живот" - пише Удо Щайнбах - ръководител на Германският Институт за Ориента в книгата си " Турция през 20-ия век". Оправдани ли са опасенията от ислямистите? И възможно ли е например развитие като в Иран? Религиозните водачи са онези, които ръководят съдбините на страната там. Според Айхан Шимшек - журналист от ежедневника "Джумхуриет", всички тези въпроси ще се решат от само себе си с евентуалното влизане на страната в ЕС. " В момента, в който ЕС предложи на Анкара конкретна перспектива за членство, демократичният процес в страната повече не може да бъде застрашен"- твърди журналистът. Това означава също, че влиянието на националистическите и ислямистки сили расте толкова по-силно, колкото по-дълго ЕС отлага интеграцията на Турция. Без наличието на европейска перспектива Турция губи ориентира си, от което лесно могат да се възползват ислямистките сили.