“Съседи се гърмяха заради куче и котка.” Из новините на вестник “Стандарт”.

Новините, които пряко засягат живота в България, нахлуват отвън със заплахата от нова световна икономическа криза, нахлуват и отвътре с всичките застрашителни симптоми на предизборната и обикновена лудост. До каквото и да се докоснем, било политическа тема, работа на институция или чисто човешки проблем, всичко в държавата все се оказва болно място. А болното място заздравява по-бързо, когато диша. Но как точно се диша през август, и то не заради жегите, а заради тежкия и застоял обществен задух, отровен от оцеленчески страхове и социален ужас, от дух на несвършващи рестрикции и жълто-кафява медийна смрад?

Кучета и котки, мишки и овце

Диша се трудно и настръхнало, всеки е срещу всекиго, кучета срещу котки, братя срещу братя, граждани срещу държавата и обратното. Несигурността е тотална и отключва всевъзможни пристъпи и прояви на безумие. Двама млади шофьори се надпрепускат по голям столичен булевард и убиват други двама, които си чакат на спирката - ей така, от любов към високите скорости, от чувство за безнаказаност, просто пътьом. Двама съседи в Разградско размахват брадви и пушки заради домашните си любимци и сега единият вече бера душа в болницата, а другият е в ареста. Двама депутати от различни политически сили внасят законопроекти за опазването на българския език, което към днешна дата изглежда еманация на безразсъдната политическа наглост. Първо, защото езикът е жив организъм, второ, защото отразява мисловните нагласи и степени на образованост в обществото, и трето, и немаловажно – всичката Мара втасала… Та нали тъкмо парламентът с целия му псевдодискусионен облик е един от средищните центрове, които развращават, опростяват, смаляват и омърсяват съвременния български език.

Езикът ни изразява такива, каквито сме, а за нивото на самопознавателните ни възможности и потребности говорят и тиражите на таблоидните всекидневници и седмичници. Уви, в режима на напечатаното слово, могат да се открият само две магистрални направления: сервилничене към управляващите (или в частност към богаташи със съмнителна репутация) и омаскаряване на всичко останало, хора, смисли, ценности, проблеми.

Нима отсъстваме, напъхани в капани и кошари?

Но дотук привидно бяха упоменати частни случаи, които обозначават общата обезкуражаваща картина в България. А тя включва пълния срив на доверието към съдебната система, едно правителство, задъхано от кадрови недостиг, което управлява без да разчита на националния интелектуален и професионален ресурс, и разплискваща се всекичасно и отвсякъде финансова истерия. Къде сме ние гражданите на този фон? Като че ли отсъстваме, напъхани в капани и кошари, откъдето подаваме глава, само за да извършим някоя лудост блеейки, или тъничко да изцвъртим, дивейки се от метеоритното долитане и отлитане на Дарина Павлова.

Къде сме ние, на кой български език да намерим отговор – вероятно на остарелия, неподвластен на закони и затова вечен Вазов език:

“Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

След теб потомство иде цяло,

какво ще да му завещайш!”