На 5-ти май в далечната 1949-та в Лондон се събират външните министри на десет европейски държави. Сред тях, наред с „домакините”, са представителите на Франция, Ирландия и Италия, както и на страните от Бенелюкс. В лицето на Дания, Норвегия и Швeция е представен и Скандинавският полуостров.

На срещата се подписва статута на една нова европейска организация. Макар че предлаганото име „Съвет на Европа” се дискутира отдавна, до последно не е сигурно, дали тя ще бъде наречена така. Робéр Шумáн настоява организацията да се нарича „Европейски съюз”. В крайна сметка се налагат британците в лицето на външния министър Ърнест Бевин, който е за името „Съвет на Европа.”

Но родилните мъки не свършват с този спор. Не е ясно и къде ще бъде седалището на бъдещата организация. Французите настояват то да бъде в Париж. Британците не са особено очаровани от тази идея и се опиват да наложат Лондон. Така се стига до компромис и за седалище на Съвета на Европа е избран Страсбург.

С течение на годините Съветът на Европа остана в сянката на Европейския съюз. Огледало на наложилия се приоритет на Брюксел е и финансовата ситуация в двете организации. Докато Съветът на Европа разполага годишно с по-малко от 200 милиона евро, в Брюкселската хазна постъпват над 100 милиарда. Но финансовата „подплата” едва ли единственият критерии за ролята на една организация. Макар и с ограничени средства Съветът на Европа остави незаличими следи в интеграционната история. Към тях несъмнено спада подписаната на 4-ти ноември 1950-та Европейска конвенция за защита на човешките права, която влиза в сила три години по-късно. Тя няма характера на тържествена декларация, а е обвързваща за подписалите я страни. България ратифицира Kонвенцията на 7-ми септември 1992-ра. Всяка държава, която не съблюдава спазването на основните права, може да бъде изправена пред създадения в Страсбург съд. Срещу България през 2006-та са постъпили над 800 оплаквания.

Това, че човешките права заемат централно място в дейността на Съвета на Европа, едва ли е случайно. Степента на цивилизованост на едно общество се измерва не с техническия прогрес и икономическото благоденствие. В традицията на Европейското Просвещение много по-важно е съблюдаването на човешките права. Към тях несъмнено спадат правото на свободна изява на мнението и свободата на медиите. Това е записано и в член 10-ти на Конвенцията, който гарантира на всеки възможността да получава информация. Страсбург се застъпва и за правата на онези, които събират и разпространяват информацията – журналистите. По-повод на 3-ти май – международния ден на свободата на пресата Съветът на Европа публикува данни, според които през последните 12 години в света са убити над 1100 представители на медиите. Информацията се допълва от коментара: „Те дадоха живота си, защото на някого не харесваше какво пишеха или казваха ...” Всичко това е в дълбоко противоречие с идеите на Европейското Просвещение, в чиято съкровищница намираме думите на Волтер: „Аз мога да отричам това, което казваш, но залагам живота си, за да имаш правото да го казваш.”