Коментар от Татяна Ваксберг:

Който си избира националисти за партньор, накрая остава само с един полезен ход - да се чуди кой от тях е по-малкото зло. Това е поуката от скандала с църковния разкол, разиграл се и на българска почва. В момента Волен Сидеров и Валери Симеонов се борят за мястото на говорител на изпълнителната власт по въпроса за Украинската православна църква - Сидеров би желал правителството да говори в полза на Москва, а Симеонов би искал позицията да е в полза на Киев. Сблъсък, който е възможен само по една причина - самото правителство няма позиция по църковния спор, а и никак не е сигурно, че трябва да има.

Ето накратко ситуацията: на 13 октомври НФСБ, партията на Валери Симеонов, се обърна към Светия синод с призив да подкрепи независимостта на Украинската православна църква. В писмото пишеше, че според НФСБ е “критично важно” БПЦ да се включи в процеса по признаването на украинската църква, като “последва българската държавна политика”.

Ябълката на раздора е в последните думи - защото не съществува никаква българска държавна политика по въпроса дали трябва или не трябва да се дава какъвто и да било статут на която и да било от трите украински православни църкви. И ако партията на вицепремиера започне да приписва “държавна политика” на правителството тъкмо по този въпрос, а то самото не излиза с опровержения, резултатът е точно толкова противоречив и разнопосочен, колкото е и цялата обществена нагласа към църковния разкол.

Политическата роля на църквата

Църквата е отделена от държавата, но това не означава, че политическото ѝ е чуждо. Днес едва ли може да се изобрети по-политически въпрос от този дали украинската църква да зависи от Москва или само от себе си. И не е случайно, че в момента всички политически коментатори очакват разколът в църквата да възпроизведе политическия разлом в Европа: православните църкви на страните от бивша Югославия и България се очаква да подкрепят Москва, а останалите - Константинопол. Сръбският патриарх Ириней още от миналия месец се обявява против намеренията на Константинопол, а онзи ден препотвърди позицията си - във вторник той заяви, че решението на Константинопол за предоставяне на независим статут на украинската църква представлява “стъпка, водеща към разкол”, която сръбската църква не приема. В унисон с езика на сръбските националисти, Ириней каза, че този разкол е инспириран от Западна Европа, която иска да принуди сърбите “да купят своето членство в ЕС в замяна на враждебни действия спрямо Русия”.

Но отвъд това сръбската църква има и други опасения - например това, че решението за Украйна може да създаде прецедент и за автокефалията на църкви като македонската и черногорската. И двете не само са “отцепници” от Белград, но и поддържат тесни връзки с църквата в Киев, представлявана от патриарх Филарет. Нищо чудно, че в понеделник сръбският патриарх замина за черногорската столица Подгорица.

Изненада от България

Изненадата дотук се казва България, която наблюдателите разглеждат като негласен руски сателит. Но ето, че в навечерието на решението на Константинопол българската църква отхвърли искането на Москва за свикване на Всеправославен събор, който да разгледа украинския случай - действие, което се интерпретира като насочено срещу Москва. Според информация на сайта „Гласове", решението за отхвърляне на московското предложение е било взето с 8 срещу 3 гласа, като патриарх Неофит е гласувал против искането на Москва.

Въпросът е дали това гласуване изразява именно това, което изглежда, че изразява. Или просто е добре премерен ход, който внушава независимост от Москва, преди да се вземе фактически същественото решение в нейна полза.