Коментар от проф. Ивайло Дичев:

Украинците се шегуват, че след края на тази война трябва да издигнат паметник на Путин в Киев - паметник на човека, който завърши националния им проект и завинаги ги отдели от империята.

Парадоксът тук е, че древната Киевска Рус добива модерната си национална независимост съвсем скоро, с разпадането на СССР през 1991. Нещастието на тази напоена с кръв земя е, че се намира между чудовища - полско-литовския съюз от запад, руската империя от изток, османската от юг, без да забравяме татарите, австро-унгарците, германците. В мракобесната си историческа лекция от юли 2021, качена на кремълския сайт многозначително на руски, украински и английски, Путин описва тази страна като вечно търсеща външен покровител - ту Полша, ту Русия, ту сега пък НАТО. Безпомощна жертва на историята без всякаква субектност, която сама не знае какво е в неин интерес. Че е жертва - това е вярно, но не забелязваме да се е примирила.

"Когато в Москва подрязват нокти, в Киев режат пръсти"

Стереотипите за тази страна, която след завладяването през 18 век наричат с обидното Малорусия (малка Русия), са в най-добрия случай иронично-патерналистки. Прякорът за украинец е хохол, ж.р. хохлушка, което идва от кичура на казаците, оставян на бръснатите им глави. В Украйна се яде и пие добре, жените са красиви и "щедри", има разни колоритни обичаи, изобщо - провинция. Тази фолклорна идентичност ни завеща късният социализъм: имаха си своите танци, своя съюз на писателите, своите манталитетни вицове, но всичко това под егидата на голямата сестра Русия, на която дължаха всичко. Ако пък някой реши да прояви национална субектност, той непременно биваше нацист.

После изведнъж: студентските протести от 1990-те против подписването на нов договор със СССР, референдумът за независимост от 1991 (92% "за"), Оранжевата революция срещу подмяната на изборния резултат през 2004, революцията на достойнството, известна като Евромайдан 2013. Всъщност най-впечатляваща в тази серия е електоралната карта след последните президентски избори: винаги досега източните райони гласуваха за проруски партии, западните - за проевропейски. През 2019 картата беше практически едноцветна - Украйна беше застанала зад Зеленски. Нацията се обедини срещу руската анексия на Крим.

Защото най-големият проблем на Украйна е фрагментацията. Самата територия е пъстра - в 19 век освен украинци тук живеят руснаци, поляци, татари и цели 10% евреи, много от които ликвидирани от местните националисти във времето на гражданската война, а после от германските нацисти през Втората световна. Дори основните църкви са две - православна, която гледа към Москва, и униатска, обърната на запад. През първия си период болшевишката власт не само създава Украинската съветска република, но вътре в нея подкрепя възникването на многобройни под-републики на културен или териториален принцип: Одеска, Донецко-Криворожска, Донска, Таврида (Крим) и т.н. Ленинската политика на самоопределение цели да се мобилизират енергиите на периферията срещу царисткия център, а също и да се изнесе революцията на запад. По-късно Сталин ще поправи онова, което Путин смята за грешка на ранните болшевики.

Наред с културното си разнообразие, Украйна става сцена на непрекъснати и жестоки политически борби. В "Киев град" великият украинец Михаил Булгаков пише: "По сметките на киевчани в града им е имало 18 преврата. Някои по-внимателни мемоаристи изброяват 12; аз мога да съобщя, че са били 14, като 10 от тях лично съм преживял". Няколкото успоредни независими украински републики, възникнали след февруарската революция през 1917, така и не успяват да се обединят и биват присъединени към Съветска Русия през 1922. Тук текат най-страшните боеве на гражданската война - освен националистите и Червената армия, в Украйна се сражават белите на Деникин, чуждестранните интервенти и аграрните анархисти на Махно, които са срещу всички. Пак тук са и най-страшните боеве във времето на Втората световна война, когато съветската република е разделена на националисти, които се надяват с помощта на Хитлер да се отърват от болшевишката власт, и комунисти, които яростно се сражават срещу тях.

Ако за надменните "великоруси" Украйна трябва да им е благодарна, че са я създали, освободили и отглеждали, за много украинци съветският период е време на репресии, които тук са доста по-страшни - според поговорката "Когато в Москва подрязват нокти, в Киев режат пръсти". Няма как да бъде забравен целенасоченият глад, организиран от Сталин "за пречупване гръбнака на украинското селячество". Според някои изследователи жертвите на този геноцид са между 4 и 5 милиона. Отделно лагерите, културната цензура, разместването на населения и граници.

Както повечето нации, украинската възниква през 19 век, когато пише националният поет Тарас Шевченко, елитите започват да говорят гордо езика си и се зараждат романтични митове за славното минало. В това минало основна роля и до днес играят запорожките казаци - разнородно, основно славянско население, живяло около Днепър. Казаците са сезонни войници, които охраняват най-вече полско-литовския съюз, но не са там "на щат" и се хващат на работа и за други владетели. При тях бягат селяни, за да се отърват от феодалните си господари. Казаците имат свои хетмани, които се обединяват в така наречената казашка Сеч 16-18 век, която украинците днес смятат за предходник на своята държава. Не бива да ги бъркаме с донските казаци, които по-късно Руската империя интегрира и ползва в армията си. Запорожката Сеч е свободна земя, утопия на войнската чест и равенството.

Фолклоризирани в съветския период, както всичко местно и неруско, запорожките казаци се завърнаха още във времето на перестройката с многобройни асоциации, а националистическият президент Юшченко твърдеше, че произхожда от казашки род. В химна на Украйна се пее: "Ще дадем душа и тяло за нашата свобода. Ще покажем, че сме братя на казашкия род". Когато днес на фронта някой се отличи със смелостта си, го наричат истински казак.

Както и да свърши тази война

Истински казаци се оказаха жителите на Конотоп, чийто зам.-кмет излезе на площада и попита: "Руснаците предупредиха, че ще ни бомбардират, ако не се предадем, кой иска да бием?". Човек неволно се сеща за една друга национална легенда - писмото на запорожките казаци до турския султан, който им повелява да се предадат доброволно и да не го безпокоят, а те го обсипват с колоритни обиди. Един нов Репин, Шостакович или Аполинер вероятно би могъл да направи сега нещо по темата "украинци пишат писмо на Путин".

Защото - за мое голямо съжаление - за да се роди една нация, не е достатъчна обединяващата идея, която днес са либералната демокрация и европейският път пред страната. Не е достатъчно развитието на капиталистическото производство, което хомогенизира териториите, образованието, информираността. Нациите и днес, оказва се, се раждат в кървави битки, страдания и жертви. Казал го е американският социолог Чарлз Тили: "Войната прави държавата, държавата прави войната". Можем да го повторим и за нацията. Затова, както и да свърши тази война, трудно ще е някой политик със слабост към историята един ден пак да твърди, че украинска нация не съществувала.

*****

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.

Вижте и това видео: