Коментар на Еми Барух:

Свободата на словото не е ценност в България и нейната защита не е в състояние да мобилизира масово “гражданското общество”. Това стана ясно в първия работен ден от тази седмица, когато се очакваше близо хиляда души да се съберат пред Съдебната палата, за да протестират срещу опита на държавното обвинение да посегне на свободното слово. Чувствителност към темата и солидарност с журналиста Борис Митов от Медиапул, заради статията му “Българският Уотъргейт: А кой ще проверява проверяващия”, изразиха представители само на част от гилдията и десетина неслучайни минувачи. Каква е точната бройка и дали това е много или малко, е спорна тема.

Компрометиращи факти

Случаят е важен и заслужава специално внимание поради няколко други причини. Той илюстрира хроничните дефекти на правовия ред в страната и на днешната българска публичност. На първо място протестът пред Съдебната палата в понеделник показа съществуващото разцепление сред журналистическата колегия, отсъствието на солидарност от страна на работещите в печатните и електронни медии. Този факт е доста компрометиращ за професионалната състоятелност на пишещите хора. Защото свободата на словото - дори за репортерите в групировката на Кръстева-Пеевски-Василев & Ко - би следвало да бъде (макар и на теория) върховна ценност, единствено условие за професионална пригодност.

Липса на рефлекс срещу опитите на Властта да подчини Журналистиката или по-скоро пасивно безразличие бе демонстрирано и от страна на т. нар. просветен елит. Обикновено най-видните негови представители сутрин обикалят телевизионните студиа и обясняват колко е важна за демокрацията Четвъртата власт. Този понеделник те можеха, макар и лицемерно, вместо да разкажат, да покажат с присъствието си, че това наистина е така. Но не го направиха.

Как да очакваме тогава мобилизация и съпричастност от страна на обикновените граждани? След като липсва ясен анализ на връзката между свободното слово и правото на хората да бъдат информирани; между саботирането на разследващата журналистика и спекулативното прикриване на истината; между случайното разпределение на делата и начина, по който функционира тайната власт в България - как тогава да очакваме адекватна реакция от страна на множеството, което не е в състояние да се досети за всички възможни последствия от сплашването на един журналист заради публикация срещу прокуратурата?

"Внимание, зло куче!"

Впрочем, много е вероятно произволът, който си позволи прокуратурата по отношение на Борис Митов, да е нещо като сигнална ракета, нещо като предупреждение, нещо като негласен знак, нещо като “Внимание, зло куче. Стреля се без предупреждение. Прокуратурата е неприкосновена територия”.

Текстът, който стана обект на прокурорски произвол, нито е първият, нито ще бъде последният, в който се съобщава за смущаващи обстоятелства, за неприятни съвпадения, за погазени професионални правила от страна на прокуратурата, за нарушаване на реда при използването на специални разузнавателни средства. От началото на годината броят на публикациите по тази тема надхвърля 300 - един огромен масив от възможни и проверими констатации, които затвърждават представата за държавата като нарушител на основното право на личен живот на своите граждани.

Но и при този, както и при всички останали сигнали, които засягат управлението на ГЕРБ, станахме свидетели на демонстрация на недосегаемост от страна на прокуратурата, на отказ за разследване на фактите, изложени в журналистическите материали, на тенденциозна симулация, целяща да заблуди, да отклони, да прикрие, да подмени истината. А тя е една - съществуват достатъчно индикации, че Върховната прокуратура в лицето на главния прокурор Сотир Цацаров изпълнява политическа поръчка. И е въпрос на време тази доброволно приета от него роля да бъде демаскирана.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел