На 4 юни 1989 година за миг се прокрадна надеждата, че Китай е на път да се сбогува с полицейската държава. И че е дошло време тя да отстъпи място на свободата и демокрацията. Съвсем скоро обаче дойде отрезвяването, а надеждите се изпариха.

Турският премиер Ердоган заплаши протестиращите именно с нещо като турска версия на Тянанмън. И по-точно: предупреди ги, че ако не се разотидат доброволно, съвсем скоро ще усетят "народния гняв" на неговите привърженици. Ако Ердоган успее след три премиерски мандата да стане и президент на страната, за какъвто се гласи, с още повече правомощия от сега и с изцапани с кръв ръце, тогава със сигурност Турция ще се окаже по-близо до Китай, отколкото до Европа.

Прилики и разлики

Вярно е - има разлики. Медиите може и да не са много свободни, партийното финансиране може и да не е много прозрачно, но в Турция все пак се гласува. И изборите са все пак сравнително свободни и честни. Освен това за разлика от Китай, където армията де факто си има правителство, в Турция военните са по-скоро срещу правителството. Което обаче вероятно няма да продължи още дълго, защото ако Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието спечелят отново властта, те със сигурност ще подменят цялото армейско ръководство със свои верни хора.

Но между Турция на Ердоган и Китай на Комунистическата партия има и много прилики. Огромна част от турските медии са "профилактирани" от режима: много от тях се държат така, сякаш на площад Таксим не се случва нищо, а след речта на премиера Ердоган водещите печатни издания излязоха с удивително еднакви като послание заглавия. В редките случаи, когато телевизиите излъчват репортажи от протестите, със средствата на фотомонтажа те заличават антиправителствените лозунги, издигани от демонстрантите. И още една прилика с Китай: партията на Ердоган изгражда една партийна държава, в която на всички ключови постове в правосъдието, полицията, икономиката и медиите са назначени хора, близки до управляващите. Големи държавни поръчки се раздават само на "правилните" фирми, които от своя страна подкрепят правителството.

Една теория гласи, че комунизмът е успял да се наложи в редица азиатски държави, защото се е представил като "модерна" версия на традиционните азиатски деспотични режими: колективизъм, народовластие, една партия и един държавен и партиен ръководител. Ако паралелно се остави място и за малко капитализъм, всичко това може да функционира добре. Показват го Китай и Турция с техните невероятни икономически резултати.

Наследството на Ататюрк

Но в Турция има и други традиции. Например тази на деспотичното налагане на новото, което навремето направи Мустафа Кемал Ататюрк. Така, както на германците и японците след Втората световна война им беше наложена демокрацията, така Ататюрк с деспотични методи накара турския народ да се обърне към Европа, към Запада, към по-развитата част на света.

Сегашното управление на Ердоган се явява един вид тектоническо разместване на пластовете, след като десетилетия наред кемалистите налагаха отдалечаване от всичко османско. В едно отношение обаче кемализмът успя да промени трайно турския народ - за него Западът се превърна в модел за подражание във всяка област, в която той е водещ фактор в света. За много млади турци това е нещо като вътрешна потребност - те са свикнали да гледат натам, където светът се развива най-добре. А той се развива най-успешно там, където има свобода. Младите турци знаят това много добре. И са готови да се борят за свободите си. Тази битка вече тече, а изходът от нея ще е определящ за бъдещето на Турция.

АГ, ДВ, Е. Лилов; Редактор: Д. Попова-Витцел