Глъчката е нещо съвсем обичайно за района - шумовете са най-различни и местните хора са свикнали с тях. Но не и със смъртните заплахи, които две чернокоси жени яростно си разменят на улицата, вкопчили се една в друга. Трима мъже се втурват да ги разтървават, а застаналият пред заведението си кръчмар коментира: "Карат се за мъж, те са българки". "Цигани", казва на свой ред пийващият биричка германски пенсионер и добавя: "Тая Германия тука става все по-бедна".

Ако същото това бъде казано по-подробно и по-прецизно, би звучало по следния начин: в дуисбургския квартал Хохфелд зрее социален проблем с висока степен на взривоопасност. За съвсем кратко време в района са се заселили хиляди пришълци. Официално са 4 500, предимно от България, но и няколкостотин от Румъния - пристигнали са след присъединяването на двете страни към Европейския съюз. Всъщност са много повече - така гласи преобладаващото мнение. Достоверни статистики обаче няма.

Беднотията не е от сега

Новодошлите най-вероятно нямат точна представа как функционира германската социална система. Но отпусканите детски надбавки им идват много добре - предоставяните по около 200 евро на дете са огромна сума в сравнение със средствата, с които тези хора са свикнали в родните си страни.

Те по правило нямат право да захващат редовна работа - ограниченията за германския трудов пазар все още са в сила. Затова решението е в работата на черно - и в малките бусове, които сутрин събират българите и ги откарват по строителните обекти в Рурската област.

Дуисбургският квартал Хохфелд тъне в бедност и преди пристигането на чужденците - той ги привлича именно с възможността да живеят евтино. Някогашният център на стоманодобивната индустрия днес е пуст и обезлюден, редица къщи са необитаеми и се рушат. При това положение пришълците са добре дошли за наемодателите. Те ги сместват по препълнените етажи и така успяват да припечелят нещо от съборетините.

И статистиката потвърждава, че Хохфелд е най-бедният квартал на Дуисбург - значителна част от неговите жители разчитат единствено на социалните помощи. Индустрията е станала жертва на преструктурирането, но ярко осветеният комин на местната топлоцентрала върши отлична работа нощем - служи за ориентир на мъжете, които са се насочили към съседния огромен публичен дом. Пред входа една след друга спират коли с български регистрационни номера, от които слизат "служителките", тръгнали на работа.

Ядовете с българите

Хората от турски произход не са най-многобройните в Хохфелд, но магазинчетата и заведенията са предимно тяхна собственост. Нурсен и Сахабетин Чатал държат вече 23 години своя дюкян, който се радва на голяма популярност сред новопристигналите роми. И в момента неколцина се въртят около магазина, а Нурсен казва: "Това са новите ми клиенти, за сметка на това пък старите вече ги няма. Продаваме само половината от това, което продавахме преди. Не сме фалирали само защото магазинът е наш и не трябва да плащаме наем". Турското семейство притежава и няколко къщи недалеч от магазина: "Турските ни наематели се изнасят и трябва да даваме жилищата си на българите - иначе ще останат празни", обяснява Нурсен. И споделя ядовете си, които има с новите наематели - харчат твърде много електроенергия и вода, защото смятат, че са безплатни. А когато той си поиска парите, става панаир.

Междувременно престъпността в квартала расте - кражбите на метал са ежедневие, както и злоупотребите със социални услуги. Миналата година в извършването на закононарушения са били заподозрени 627 румънци и 362 българи - огромен брой в сравнение с останалите народностни групи. Както казва Елке Бартелс, шеф на местната полиция, интеграцията се изразява и в съблюдаването на обществените порядки. На органите на реда в Хохфелд постоянно им се налага да работят извънредно. Моторизирани екипи обикалят непрестанно района и контролират автомобилите с български регистрационни номера. По думите на полицейския комисар Хартмут Хютеман, ромите били любимите му "клиенти": "Ако им издам наказателно постановление, те имат избор или да си платят глобата, или вместо това да отидат в затвора. Обичайно повечето бъркат под дюшека и плащат съответната сума - 200 или 400 евро. И случаят е приключен."

Дуисбург принципно би желал да приеме новодошлите. "Задължени сме да го направим, тези хора идват напълно оправдано при нас", казва представителят на общинските власти в Дуисбург Карл Янсен. Той поема нещата преди две години - когато ромите в Хохфелд стават изведнъж толкова много, че феноменът се превръща в проблем. И кара властите да разработят концепция за действие. Изготвени са програми за езиково обучение на възрастните и децата, взето е решение за откриване на допълнителни детски заведения, за повече превенция и услуги в сферата на здравоепазването, както и за предоставяне на жилища на нуждаещите си. Изпълнението на мерките изисква 20 милиона евро годишно, но градът не разполага с тези средства.

През това време пък расте недоволството на коренните жители на квартала, обитаващи го от години. Архитектката Ева Кристине Албрехт например дошла навремето да живее в Хохфелд именно заради разнообразието на етноси и култури в този квартал. Но това, което наблюдава днес, никак не й харесва - новите имигранти напълно игнорират правилата и принципите на съвместното съществуване. "Те се удрят и крещят, имам чувството, че постоянно се бият", обяснява г-жа Албрехт.

Из живота на едно българско семейство

Градските власти може и да нямат пари, но все пак има кой да се погрижи за ромските пришълци - благотворителните организации, впуснали се да решават проблема, са десетина. Те залагат основно на езиковото обучение, оказването на помощ при писането на домашните, организират също така програми за децата през ваканциите, а за жените - курсове по интеграция, гимнастика и шев.

Социалната служителка Улрике Кльотерс, която живее в Хохфелд от 20 години, се интересува от произхода на ромите, пристигнали в града - проверява регистрационните номера на колите им в интернет. Забелязва, че жените пълнеят - от неудовлетворение, както предполага. Мнозина от новите пришълци искат да се захванат с нещо, искат да работят, но навсякъде се натъкват на отказ. При това не бива да се мисли, че става дума все за хора без перспектива. "Социалният спектър е широк - от концертираща пианстка до жена, която никога не е виждала училище отвътре", казва Кльотерс.

Социалната служителка е убедена, че помощта трябва да се насочи главно към децата и младежите - именно те биха могли да представляват потенциал. Кльотерс дава и пример за  това, че интеграцията на новодошлите може да е успешна. 20-годишният Живко Славев идва в службата за социални услуги заедно с 40-годишния си баща Митко. Бащата не се справя много добре с немския, но младежът го говори перфектно. Семейството пристига в Дуисбург през 2007 година, защото бащата искал да осигури добро образование на синовете си. Самият той се занимавал с търговия с автомобили в родния си Шумен, но продал бизнеса си, за да осигури издръжката на семейството в Германия, където нямал доходи.

Отначало Живко знаел само четири думи на немски, но когато тръгнал на училище, бързо наваксал. Иска един ден да работи в хотелския бранш. А вечер помага на баща си при писането на домашните. Митко все още усъвършенства немския си - надява се скоро да получи професионална квалификация и да си намери работа. Двамата Славеви са мотивирани и е твърде вероятно след няколко години да се наредят сред хората, които могат да допринесат за намаляването на дефицита на работна ръка в Германия. Но това надали ще стане в Дуисбург. Както казва Митко Славев: "В Хохфелд не е добре, искаме да се махнем".

АГ, ДПА, ДЦ, ВГ, Б. Михайлова; Редактор: Д. Попова-Витцел