Тези дни в Интернет беше разпространен видеоклип, на който се вижда разсъблечен възрастен софиянец да танцува весело между прелитащи автомобили по софийското "Цариградско шосе". Съобщено беше и за млад човек в Пазарджик, който след като срязал ухото на баща си, задигнал колата му и в крайна скметка се покачил, също гол, на електрически стълб, където бил покосен от токов удар. Допускат, че е наркоман. През миналата седмица 27- годишен мъж, глухоням, едва не влезе с мощния си автомобил БМВ през парадния вход на президентството, като успя да спре едва на сантиметри от изумените гвардейци-охранители. „Авто-джигитът” набързо беше въдворен в психиатрична клиника.

Националният 4-ти километър?

Това са само няколко пресни примера за разклатеното душевно здраве на българина, който всекидневно е заливан с лоши новини, постоянни заплахи и като че извиращи отвсякъде неприятности. Дали ще се обсъждат разтърсващият хаос в здравеопазването, случаите на несекващата и неуловима улична престъпност или ще се говори непрекъснато за нови данъци, за поскъпващи стоки, ако щете и за неизбежни „катастрофални” земетресения - всичко това води обществото до състоянието, което психолози определят като „приучена безпомощност”. А тя, въпросната безпомощност, неизменно поражда невротично поведение, което се проявява както в агресивност, озлобеност, така и в пасивност и дезориентация.

Шарманка-шарлатанка

Има обаче и друго. От десетилетия вече българското общество живее с убеждението, че страната му е на дъното по икономическо развитие, че е сред най-бедните държави, че държи почти всички отрицателни рекорди в ЕС. Това кара българина да се чувства все по-безсилен и уязвим в сравнение дори с балканските си съседи. Подобни настроения се отразяват пагубно върху обществената психика, която се намира в постоянно прикриване на болката и невъзможност да се намери изход, в усещане, че тъкмо отделният човек е жертвата и губещият в сравнение с обществата, които служат като желан еталон. Тази нагласа потиска хората, а усещането, че не може да се излезе от това състояние за тях става вече хронично. В резултат гражданите стават пасивни, техните общности са разпокъсани и неориентирани, а сред тях се формира и значителна група от откровено неадекватни в поведението си индивиди.

В така култивираната среда се появяват и неизбежните политически шарлатани, които ловко започват да манипулират създадените невротични нагласи и поведения, без обаче да могат да сторят онова, което самото общество не е способно да направи. Едно е да говориш непрекъснато за промени, друго е да създадеш на практика модерно здравеопазване. Щом се налагат реформи в образованието и науката, защо не се използва за тази цел самата наука, а не единствено счетоводители и финансисти? Как да направиш хората съпричастни към икономическото развитие на страната си, когато вместо от личности със знания и практически опит, това се прави основно от т.нар. „финансови анализатори” със шаблонни компютърни програми?

Европейска психотерапия?

Вероятно в подобни практики се крие и обяснението защо се правят опити за реформи, за които е ясно, че са безполезни още преди да са започнали - те просто се стартират без широко и компетентно гражданско участие. А то, както вече стана ясно, се намира в безрадостното състояние на споменатата вече „приучена безпомощност”, караща хората да се затварят все повече в семейството или рода си, в тесния кръг на приятели и колеги и пречеща им да се ориентират към някакви организирани социални действия или групова активност.

Изходът? Във всички случаи той се крие някъде в необходимостта от истинска „европейска” терапия на общественото съзнание. А тя би могла да се приложи успешно единствено ако икономическите, политически и социални дразнители намалеят и дори започнат да отпадат. Което на този етап изглежда непостижима мечта за България. С изключение, може би, на неясната мечта на танцуващия гол веселяк с прелитащите автомобили по „Цариградско шосе”.

Автор: Г. Папакочев, Редактор А. Андреев