Лъжци, бандити и полудиваци, които не умеят да изразяват любов, но пък хубаво пеят и обитават плодородна и красива земя - горе-долу така изглеждат българите в очите на гърците от периода между 17 и средата на 19 век. Разбираме го от книгата на професор Надя Данова*, в която са събрани 30 откъса от дневници, пътеписи и изследвания от този период.

Документите са издирвани в продължение на 38 години и за първи път могат да бъдат прочетени от широката аудитория. Най-често те са писани от хора, преминавали през България, а впечатленията им неизменно са обусловени от собствените им култура и опит. Един е дочул среднощни песни на девойки, насядали с ръкоделие около огъня. Останал е до полунощ да ги слуша и сравнява музиката с нещо, което бил чул в Италия (1742 г.). Друг раздава окончателни присъди: българинът е “див, глупав, нечист и тъп” (1791 г.). Трети е сломен от неспирните дъждове, ветровете и калта, в която е газил: “съставих настоящото изложение, за да покажа мъките, на които беше изложено моето честолюбие” (1787-1797).

"Див, непокорен, мързелив"

В някои от случаите българите са описвани в сравнение с гърците. Например така: “Българинът се напива, без да се забавлява; той крещи, без да пее, вдига голяма врява и неговите игри правят единствено впечатлението на едно войнствено и грубо пиянство. Каква разлика също между любовта на гърка и тази на другите! Гъркът със своята любов става поет, той възпява своите удоволствия, плете стихове, за да изрази своята страст, и чрез хиляди милувки се старае да спечели доверието на онези, които са около обекта на неговата любов. Той работи с много повече усърдие, за да спечели средства и да бъде добре облечен на празниците и по този начин да се хареса на тази, която обожава. Българинът, напротив, от момента, в който завързва една любовна връзка, той става по-див, непокорен, мързелив, не иска да работи повече, предава се изцяло на пиянство и чрез хиляди екстравагантности се старае да сплаши родителите на своята възлюбена, за да не посмеят да му я откажат” (1791 г.).

"Сложните идеи пристигат много късно при тези хора"

Същият автор - Панайотис Кодрикас, намира, че българската земя несправедливо се отплаща с плородие на своето непредприемчиво население: “Въпреки че в тяхната страна има големи поля, които са хубави и плодородни, те обработват от тях само толкова, колкото им е необходимо за собствената храна и данък. Въпреки това земята им е толкова плодородна, че изглежда проявява разточителство към бездействието на българите, нещо, което тя отказва на труда на гърците” (1791 г.).

В друг документ описанието на българите е съпроводено с историческа препратка към Плиний. Той бил казал, че когато българите “гледат някого завистливо, го урочасват дотолкова, че го убиват” (1728 г.).

Подобни изводи не липсват и в други документи. Така например българите се оказват пословични измамници, бащи на израза “тракийска лъжа”. А това, че са смятани за “полудиви”, е написано или директно, или по обходен път, с повече словесност: “По облика на жилищата на българите се вижда, че сложните идеи за едно изискано удобство пристигат много късно при тези хора” (1791 г.).

София, потънала в градини

На другия полюс е описанието на някои от градовете. София, например, е представена като уютно и поддържано място: “София, един от най-големите и най-красиви градове на Европейска Турция. (…) Улиците му са добре павирани и доста чисти. Всичките къщи са заобиколени от красиви градини и богата растителност, през която се виждат да се издигат многобройни минарета със сводове и други сгради, нещо, което произвежда много приятно впечатление със смесването на зеленината и сградите. (…) Там се произвежда една тъкан от типа на тази, която в Париж наричат меринос и която е толкова ценена като тази от същия тип, произвеждана в Анкара” (1826 г.).

Различни автори пишат също така, че българите произвеждат “най-добрата коприна в Турция и от нея се прави голям износ в Русия” (1791 г.).

Българките и нанизите

Външният вид на жените и необичайното им облекло са впечатлили силно един пътешественик: жените, казва той, “носят на лицето си едно любопитно покривало, завършващо на края с два рога на главата. Всички български девойки имат на полите си две висящи до земята опашки и на пазвата си един нагръдник, направен целия от набръчкана материя, като имат и други подобни неща отпред и отзад, освен нанизите, които имат около лицето и на които се разчита, че ще използват на сватбата като зестра, така щото да си личат, че държат парите си изложени на показ, за да привлекат вниманието на онзи, който ще се ожени за тях” (1742 г.).

*Данова, Надя. “България и българите в гръцката книжнина. 17-и - средата на 19-и век”. Издателство “Парадигма”, 518 страници.